Не познаваме собствената си държава. А тя, милата, вероятно е някогашно сираче, отрасло в приют. Там са я възпитавали с глад и бой, просвещавали са я с изнасилване и участие в сексуално насилие, принуждавали са я да проституира и после са я набеждавали, че го е правила, защото й идва отвътре. Осакатявали са я от раждането до пълнолетието и после са я изхвърлили на улицата – оскотяла и можеща да се препитава само като продава тялото си.
Всичкото това – за държавата. Само така може да бъде обяснен начинът, по който тя се грижи за децата в така наречените социални домове; фалшивия гняв и възмущение, с които налита на бой, когато някой от БиБиСи направи филм за сиропиталище – примерно в Могилино; садистичното удоволствие, с което реже от парите за здраве и образование, за да ги даде за подслушване и всяване на страх; идиотският й егоизъм, с който по време на криза харчи за себе си повече, отколкото когато и да е и в същото време замразява пенсиите и минималните заплати за години наред; парвенющината й на успешно реализирала се мутреса, хванала най-после за шлифера мутрата с най-дълбоките джобове и с най-дългия…шлифер.
Държава ли е това?! По-скоро мащеха с европейски паспорт и средновековни нагони, сякаш възкръснали от клоаките на Дикенсова Англия. Тази държава нарича сиропиталищата „институции” и дори институционализира собственото си безсилие и извратеност, огласявайки данните от научни изследвания на тема „Сексуално насилие над деца, отглеждани в институции". От изнесените във вторник сведения на Института по социални дейности и практики стана ясно, че всяко пето сираче от домовете за лишени от родителски грижи е било насилвано. Няма „Не искам!”, няма „Недей!” Наложително е да припомним, че въпреки 21-та години от края на тоталитаризма, съвременната българска държава е запазила някои от най-уродливите черти от характера на предшественичката си: манипулиране на статистиката, омаловажаване на тенденциите до частни случаи, прехвърлянето на вината върху жертвите. Именно заради това данните и изводите за сексуалното насилие върху питомците на сиропиталища са още по-страшни. Децата, попаднали в т. нар. социални домове, имат минимален шанс: първо, да ги напуснат преди навършването на пълнолетие; второ, обречени са да станат свидетели и/или да преживеят физическо, психическо и сексуално насилие; трето, в най-добрия случай щетите върху психиката им и страхът, ще доведат до отказ от споделяне, а външните институции (ще) измиват ръцете си с „невъзможност за разпознаване на белезите за оказан тормоз над децата от страна на персонала в домовете”.
Вербалното сексуално насилие, изнасилването или опитът за изнасилване са най-честите форми на сексуален тормоз, оказван над децата. Всяко пето е било жертва на принудителен сексуален контакт, а всяко четвърто е станало свидетел на изнасилване. На практика сексуалният опит на децата в домовете, започва на ранна възраст – преди 14 години, и минава през насилието като модел. Проституцията е друг проблем, залегнал трайно в домовете за деца, лишени от родителски грижи. На 13,5 % от тях това се е случвало лично. Други 10 % са правили секс срещу пари или подаръци. И не на последно място – децата от сиропиталищата често са жертви и на грабежи. Цели 25 % от 106-те възпитаници на домове, обхвани в изследването, са били нападнати с оръжие с цел обир; само през 2010 г. пет деца са били убити. И още нещо – като пораснат, голяма част от жертвите на насилие стават насилници. Сънят на разума ражда чудовища Не става дума за известната графика на Гоя, а за проспаните десетилетия, докато истината за това, което става в приютите излезе извън добре охраняваните им огради – понякога отеквайки като погребална камбана. България никога през последния половин век не е имала добра или поне достатъчно хуманна политика към изоставените или осиротели деца. Същото, за жалост, се отнася за отношението към старите хора, останали без препитание или подслон – с което житейският кръг се затваря. Социалната държава – ако говорим конкретно за нашата страна – се оказва, поне засега, точно толкова голяма фикция, колкото социализма с човешко лице или колкото хуманизма във финансовото творчество на политика Симеон Дянков. Ставало е дума и друг път, че сираците и пенсионерите в България не могат да разчитат на някоя приказно богата леля от чужбина, която да направи за тях това, което стори Бриджит Бардо за танцуващите мечки у нас. Но не е и нужно. Има къс и дълъг, лесен и труден път за излизане от проблема. Късият и по-лек път – колкото това и да изглежда невъзможно на сегашните управляващи – минава през нов вид социална политика от европейски тип и през отказа от оправданието: „С толкова пари – толкова грижи!”. Дългият и сложен начин за вразумяване на държавата предполага наказателни процедури от Брюксел и други наказателни процедури от страна на българските гласоподаватели. И в двата случая няма и не може да има оправдание за държава, в която изнасилват сираци, преди да ги пратят да проституират!
