Когато медиите говорят за презастрояването на Варна, обикновено имат предвид пищните палати край морето и хотелите, които никнат на плажа. Но истината е, че бетонната вакханалия е не по-малко свирепа в кварталите – там, където хората спят, прибират, почиват, отглеждат децата си, т.е. всекидневно живеят.
По времето на комунизма два жилищни комплекса във Варна имаха славата на по-сносни – „Чайка” и „Васил Левски”. Сградите в тях излизаха от рамките на
„панелната архитектура”, което заедно с близостта до морето и зеленината (особено „Чайка”) ги правеше приветливи. Този имидж се пренесе и в демокрацията, но днес вече е напълно незаслужен. Двата квартала са толкова окепазени, че новодомците с право се ориентират към градските покрайнини, където цените са по-приемливи, а и все още се срещат полянки. В т.нар. „баровски райони” дори градинка не остана. Има
кооперации, кооперации, автомобили и пак кооперации.
Варна е пълна с парадокси. На много места в страната току-що забогатели хора си вдигат къщи и комплекси, а после искат държавата да им направи канализация. Във Варна също се строи върху райони без канализация, но никой не иска такава. Просто се строи.
Подобен пример е квартал „Виница”, също смятан за привлекателен. Това е бившо село, което през комунизма бе изостанало. Нямаше отходна канализация, хората претръпнаха от многобройните обещания да бъде направена. Близостта с курортните комплекси и гледките към морето постепенно вдигнаха рейтинга на „Виница”. И в ново време се започна бурно „съзидаване”, за което отсъствието на канализация хич не бе проблем.
До плачевната ситуация във Варна се стигна след 20 години безразборно строителство, щедро подпомогнато от действия и бездействия на администрацията на настоящия кмет Кирил Йорданов. Той управлява през половината от споменатия период – време на сравнително замогване на хора и фирми. И въобще не направи усилие да регулира строителството, което привлече спестяванията на хиляди българи, а и печалбата от далаверите на неколцина от тях.
Една магическа новина обикаля
упорито варненските вестници. Тя гласи бомбастично и назидателно, че „кметът Кирил Йорданов забранява на районните архитекти да издават разрешителни за строеж”. Вълшебното на тази вест е, че се повтаря периодично през няколко години, без никой да запита кмета как така забранява нещо, което е забранил преди това. Това колело от думи, прехвърляне на отговорности и оправдания, е най-яркото доказателство за капитулацията на общината. Защото през цялото това време строителството така и не секваше.
За хаоса допринесе и липсващият (все още) общ устройствен план. Както и услужливото замижване на общинари, държава и контролиращи органи към всеки, който е имал пари, в комбинация със строителен мерак.
Най-трагично е в квартал „Бриз”.
Това е жилищен район, който последните години изникна над спирка „Почивка” и зад стария паметник на българо-съветската дружба. На хвърлей е от морето, терасовидно разположен върху околните височини. В миналото там имаше вили и горичка, от които влюбени гледаха вълните, а морският бриз галеше лицата им. Появи се блок, после два, десетки, стотици.
Сега всеки, който разполага с пари, купува жилище в „Бриз” с надеждата да се радва на гледката и вятъра. Но само след месеци пред него изниква друга сграда и нито море се вижда, нито бриз се усеща. И не се знае колко годни ще живее сред бръмчене на фадроми и заобикаляйки скелета.
Ежедневието на квартала преминава в непрекъснати разправии за метри, отстояния и височини. Уличките са тесни като в китайско предградие. Някъде има асфалт, другаде – не, но навсякъде са паркирани автомобили. Този бетонен град в града, изникнал за кратко с поканата да приюти към 10 000 души, а с капацитет за не повече от 1 000, е живата история на строителното безумие във Варна.
Терасовидното разположение на улиците и сградите върху сложния релеф без съмнение е архитектурно предизвикателство. Блоковете са един над друг. Момиче върви по една от уличките. „Да, има път, минава се по стълбите, но не се знае може ли да се мине в момента, понякога заключват”, казва момичето, попитано дали от улицата може да се стигне до съседната по-горе. А тия, които заключват, са собствениците на кооперация. В „Бриз” е толкова тясно, че дворовете на сградите се смесват с малкото обществено пространство. И ако някой ги заключи,
минувачът просто няма откъде да се провре.
Зад паметника на българо-съветската дружба преди имаше алейки. Сега те са превърнати в кръстовище. Разрастването на района коства борова гора, което преди месеци предизвика протести на природозащитници. Разходка край оградата на езиковите гимназии свършва неочаквано за човек, който не е стъпвал десетина години. Точно над обръщалото на автобусите се издига свод от гъсто застроени блокове. Преди се разстилаха поляни и тихи къщурки.
В покрайнините на квартал „Бриз” има една прелюбопитна улица. Казва се „Кирил Йорданов”, но не става дума за настоящия кмет, а дядо му, който е бил известен лекар. Улицата е нова, получи названието си тази пролет.
Името на д-р Йорданов е изписано на табелата така, че медицинската титла спокойно може да бъде объркана с обръщението „другар”. Но не това е важното. Важното е, че в момента тази улица е
картичка на „варненския строителен прогрес”.
На нея има багер. Мярка се и валяк. Полага се асфалт, наоколо има нови сгради.
Улицата трябва да изглежда добре, може би ще стане някога, но не се знае кога, тъй като непрекъснато се строи. Красивото бъдеще е перманентно подменено от настоящето. То се отмерва от бръмченето на багер и всички видове строителна техника.
Улицата е в скъпия, престижен, но пренаселен и труден за живот квартал „Бриз”. Там, където някога имаше трева и гора, а сега няма. И никак не е сигурно, че трябваше да бъде направена улица.
