Всеки народ си заслужава управлението, твърди една стара мъдрост, с която ако сме честни поне пред себе си, няма как да не се съобразим. И понеже демокрацията е така измислена, че начело на държавата да стоят хора, избрани пряко от народа, изводът се набива в очи от самосебе си – Изпратили сме такива, каквито харесваме и те са такива, каквито искаме. В тяхната визитка има черти от самите нас.
И докато външния вид и физиономията могат да бъдат простени (спомнете си как изглеждаше Желю Желев през първия си мандат), начинът на мислене и говорене безпощадно издава що за чудо стои насреща ви. Българите, като истински славяни, винаги са заявявали почит към бащицата, едрият тип, който гледа навъсено и строго, говори малко и възтежко, но чиято десница винаги има опция да погали обикновения народ по главицата. Понякога.
Когато дойде време за волеизява пред избирателната урна българският гражданин (забелязвали ли сте колко много хора у нас все още казват „поданик на България”, сякаш не сме република от 65 години насам...) изключва централно. И не гласува за който смята, че има платформа най-близка до неговите виждания, а пуска бюлетината „по любов”. Иначе как ще ми обясните упоритото гласуване напук, за една партия, държала в страх и омраза десетилетия наред народа, от който произлиза самата тя.
Или почти пълната скорошна изборна победа на друга партия, създадена от органи на репресивния апарат на гореспоменатата партия, когато тя се беше сраснала с властта и държавата.
Затова българинът се диви и мае, гледайки по телевизията и четейки по вестниците изцепките на своите управляващи. Като за вестникарска рубрика тъповатите им мисли седят добре, в „Десант” също имаме такава, знаете. Ако ги погледнем от психо-медицинска и социологическа гледна точка, обаче, няма как да не седнем и да не зароним едри сълзи бисерни.
Последната паметна тъпотия се случи през изминалата седмица. По телевизията премиерът Борисов обясни ухилен, като борец от Световната кеч асоциация „Това да мачкаш Цветанов, е все едно с голо дупе таралеж да мачкаш".
Разбира се, репортерите услужливо захихикаха, репортерките запърхаха с мигли, тази новина отиде в историята, а изречението беше записано със златни букви в Пантеона на българската политическа тъпота. Който други анализатори превъзнасят, наричайки го „стил, близък до народа”.
Няма защо да се гневим толкова, прочее. Нищо ново под слънцето, само дето българската памет е толкова безнадеждно къса.
И по-възрастните как не си спомнят за ходенето на последния преди комунизма цар из Родината, внезапно му влизане в къщите, категоричните откази да му заколят кокошка и простолюдното ядене на боб с дървена лъжица ей така, направо на софрата, седнал по турски.
И малко по-младите как са забравили, че след Борис, същото нещо правеше Живков – на обиколките из страната питаше всекиго как е, отговаряше на лични молби от обикновени граждани, а любимата му манджа бяха „гнетени чушки” (печени пиперки, пълнени със зрял фасул).
И съвсем младите как са забравили за един президент, който грабна китара и скочи на сцената на летен фестивал за поппесни, за да забие хит на Ваня Костова...
Тъй че няма нищо по-различно в държанието на сегашния народен бащица. И в просташкия му, „нахакан” език. Ако е вярно, че стилът – това е човекът, от километър е ясно какъв е човекът. Самовлюбен, самохвален и нахален, суетен и нетърпящ възражение. Не ми харесваше мишия израз на бившия пишман-рокер, начело на страната, но мъжественото бучене и шопския акцент на сегашния също ме карат със светкавична скорост да сменям телевизионния канал. Същото се случва, когато говори и някое от двете му вицета – онова с очилата и с тънкия глас, което фалира Грузия и другото – с особената глава, което гони бандитите, обаче все не може да събере достатъчно доказателства срещу тях.
Не е нужно министър-председателят да е надменен и мълчалив като един още по-бивш, който говореше само с теменужката си. Ама ми идва в повече някой, от когото разбирам, че съществуването ми би било жалка агония, ако не беше той. Той ми строи пътища, той ми намира пари, той ми лъска имиджа пред Европа и Америка (то, пък, един имидж), той ме пази от наркотиците...
И като погледна отвъд назидателния тон, с който се кара на водещи и репортери, когато претегля думите и делата му, трябва да съм сляп, за да не призная, че всичко е един огромен въздух под налягане. И движение с широко разтворени ръце. Заради таралежите под мишниците.
На гол г.з – чифте таралежи...
