Заглавието над думите, които ще прочетете не се опитва да наподоби несръчно Пенчославейковското „Сън за щастие”. То е естествен резултат от една сутрин на автора, в която поради някакво изключение не беше изскочил от вкъщи по тъмно, за да отиде да репортерства.
Въртях сутрешните блокове на „всички национални телевизии” и смаяно гледах как
„видни български естрадни творци” се изреждаха да плачат жалостиво, че за тях пенсия няма. Нещо си гръмнало, архивът изгорял и сега нямало да вземат пари. Те по принцип си вземали, де, ама имало опасност да стане еди-какво си. Сред тези икони на попмузиката, наричана през светлия социализъм „естрада”, зърнах и виден рокаджия, лидер на легендарна банда, сами се сетете коя. Основната теза беше „веселили сме народа, дали сме си живота и здравето за него, а сега така и така е възможно да се случи”. Седмица след това ми се обади изумен приятел, покани ме у тях и с треперещи пръсти ми пусна албумът „Пеем за нашето време”. След него и „София пее за Москва”. И след тях още няколко...
Познайте! Всичките страдалци, тез герои на социалистическото изкуство, се раздаваха в старите, удобно забравени плочи. С революционен плам пееха за „Болшевик, верен син на морето”, „в Москва и София, двата мавзолея”, „партизански пътеки бродят из душата”, „Девня, пристан нов, на събудения ден”...
Нали ви е ясно, че за всички тези дивотии са се давали грешни пари – някой е писал текста, друг е правил музиката, аранжимента, после е имало записи, Балкантон е произвел виниловите носители, които продават се, не се продават, стабилно число от тях задължително се изкупуват от културно-масовите отдели на предприятията, за радост и мехлем душевен на трудещите се.
Същите изпълнители след това са обикаляли на твърд хонорар цялата земя, като една човешка длан, за да веселят народеца и му прокламират безумните си тъпотии, естетически вкус да му създават. Вярно, че всеки трябва да уважава работата си и да я харесва, ама партийна полюция да наричаш „изкуство” си е жив гьонсуратлък. Хайде, всеки иска хляб да яде и сирене (ако може). Дейв Уекъл, например, е свирил на Мадона, Ерик Кар от КИСС е поправял печки. Харисън Форд е бил дърводелец, а Шон Конъри хамалин. Да сте виждали, обаче, да тръбят наляво и надясно, че това е било изкуство?
Кои титанични творци оплакват сиротната си съдба, всъщност?
„Хората, които пълнеха зали, в момента не смеят да излязат от вкъщи”, видях да каканиже с гробовен тон „културна репортерка” от телевизията, родена много след печалния залез на горепосочените светила и със сигурност не чувала нито едно тяхно епохално изпълнение, „пълнило зали”.
Загледайте се в трагичната кохорта и ще видите доста интересни екземпляри – майстори на хитове, излъчени веднъж по телевизията, по Първа програма, на Нова година; специализирани в поздравителни концерти по заводи и фабрики; певци на детски песнички, превърнали се в конферансиета по абитуриентски балове; крадци на световнопризнати песни, залепили им безумни български текстове и с тях едва добрали се до плоча „Пулсиращи ноти”...
Защо ли не сте чули Васил Найденов да мънка за изгубен стаж за пенсия? Лили Иванова? Нека са живи и здрави, преди си пееха, сега си пеят, не се оплакват от липса на участия и си държат статута на истински местни светила в поп музиката.
(Светъл пример в кръга на шегата: Бисер Киров е на същата възраст като оплакващите се, но и през ум не му минава да търчи от телевизия на телевизия и да реве. Той, човекът, си е напипал пазарната ниша и громи печалбите в бившия братски Съветски съюз. Където отдавна вече е обвеян с митична слава, ако не вярвате, питайте някой познат руснак)
И изобщо, примери за неоплакващи се артисти, бол. Георги Калоянчев играеше до вчера, на количка на сцената. Неговата наборка Стоянка Мутафова май още поиграва. Стефан Данаилов още свети и грее, макар и да е станал четворен на снага. Илка Зафирова не е спирала в театъра. Забележете малко по-младите от тях, когато ги поканят в някой по-нормален нов филм, как хвърлят сянка върху новоизгрелите некадърници, които казват „запуашвам”, „вуак”, „миуо” и са по-зле и от осморазреден игралец в мексикански сериал.
„Дали сме толкова на хората, времето ни захвърли и се подигра с нас”, е лайтмотивът на уплашените за пенсионния си стаж „певци, изпълнители и въобще хора на изкуството”, както гъгнеше с блеещ глассец гореспоменатата репортерка.
Че то с кого от нас не е?
