България не поддържа свое посолство в Източна Република Уругвай вече 14-та година. То бе закрито след разразилата се Виденова криза. Кепенците му спусна Надежда Михайлова, която прокара първата голяма вълна на закриване на мисии в чужбина.
През 1997 година Михайлова твърдеше, че страната ни е твърде бедна, за да си
позволява лукса да поддържа скъпи дипломатически сгради зад граница. Пък и изобщо меракът ни да имаме посолства навсякъде по света бил комунистическа отживелица. Вече настъпило времето на прагматичната дипломация. Външният ни министър тогава обяви и едни хубави цифри – стотици хиляди долари месечно, които България не само щяла да спести от закритите амбасади, ами и горе-долу толкова щяла да спечели, ако те се дадат под наем.
Тези дни обаче източник от Външно разкри пред “Десант”, че от сградата в Монтевидео не само нищо не сме спечелили, ами сме и на огромна загуба. Причината е, че България буквално е
подарила бившето си посолство
на група тарикати.
Половин година след опразването й, постройката в Уругвайската столица, която по документи все още се води българска собственост, е била отдадена под наем.
“Десант” не успя да се добере до документацията от сделката, но проверка установи, че за наемател е била избрана тамошна адвокатска кантора, в която по онова време работели петима от най-известните юристи на Монтевидео. Те е трябвало да плащат на българската държава седмичен наем от по $50000.
Страната ни е получила сумите за първите 6 седмици авансово. До края на 2001 адвокатите продължили да плащат чинно, след което забравили, че са наематели и траншовете към България секнали.
Служители от МВнР предполагат, че до голяма степен за това е помогнала и смяната по върховете във Външно. Наследникът на Михайлова – Соломон Паси, въвежда във ведомството нова политика спрямо дипломатическите сгради. Той прави така, че на практика освобождава Франция от наема, който тя трябва да плаща за помещенията на Френския културен център на ул. “Дякон Игнатий” 2 в София.
Сградата, в която се намира центърът, е извадена от активите на фирма “Адис”, която стопанисва дипломатическите имоти в столицата. Паси я прехвърля в активите на министерството и така за събирането на наема е вече отговорен министърът.
Френското посолство спира да плаща наем, а Паси не прави нищо, за да го събира. Което най-вероятно е било и договорката му с френската държава.
Какво е получил Паси в замяна
на този щедър подарък не става ясно. Но пък тази история, понеже е уникална за света на дипломацията, се разчува бързо и стига и до ушите на знатните монтевидеовски адвокати. През 2001 година кантората не само прекратява изплащането на наема за сградата на бившето ни посолство в Уругвай, но и изцяло отказва да си контактува със собствениците й – Българското външно министерство.
Както се казва, в случая с Уругвай сме се опитали да продадем краставици на краставичари. След като първо забравили да плащат наема, скоро адвокатите забравили, че не са собственици на имота и преотдали част от него на други наематели.
Източникът ни разказа, че Външно им е пращало десетки писма с настоятелни молби да преведат парите, които оставали без отговор. Куриозна е една сцена, разиграла се също по времето на Паси, която сега из коридорите на министерството
се разказва като виц.
Един от референтите за държавите от Латинска Америка, който владее отличен испански, е бил помолен от юристите на МВнР да звънне на въпросната юридическа кантора и да се опита по телефона да ги убеди да започнат отново да си плащат.
Разговорът бил кратък. Референтът ги заплашил, че ако не пратят парите, България ще ги даде под съд. В отговор се чуло: “Добре”, и връзката прекъснала.
Юристите от Монтевидео демонстрирали завидно спокойствие при тази толкова сериозна закана. И няма как да е иначе. Клаузата за отговорностите в договора с кантората предвиждал всички съдебни спорове да се водят според законодателството на Уругвай. Което ще рече, че евентуалното съдебно дело ще се гледа в Монтевидео – на терена, където тарикатите-юристи, завзели посолството ни, ще са като у дома си.
Скандалът с Уругвай дълги години е дълбоко крит зад стените на Външно. Нито Паси, нито някой от наследниците му – Ивайло Калфин, Румяна Желева или Николай Младенов, са го изнасяли публично.
Точно сега, когато Младенов пусна в ход втората вълна на закриване на български посолства в чужбина, темата за мисията ни в Монтевидео е особено деликатна. Тя показва колко безхаберна продължава да е държавата ни към собствеността си.
След като Надежда Михайлова закри представителствата ни в Люксембург, Замбия, Кения, Република Конго, Танзания, Колумбия, Еквадор, Никарагуа и Перу, Калфин видя сметката на това в Етиопия, сега Младенов готви катинарите и на тези в Тунис, Судан, Мексико, Камбоджа и още три мисии, които все още не са уточнени.
Мотивът и на този министър
е, че в криза трябва да се правят икономии.
Разбира се, поддържането на дипломация в чужбина е скъпо удоволствие. Но и държавата е като човека - когато иска да изглежда добре пред обществото, харчи повечко пари, за да се поддържа. В изброените държави мисиите ни се състоят най-често от 1 човек и жена му, която е секретарко-домакино-счетоводитело-чистачка.
Колко ли ще спести Младенов от съкращаването на тези два щата в такава скъпа държава като Судан, например, където в момента текат най-сериозните политически процеси в Африка? Или от Тайланд иТунис – единствената африканска държава, където има изгледи обществото да започне строителство на демокрация по европейски образец. Още повече, че и двете страни са масово посещавани от българи в последните години и липсата на наше представителство там ще приравни възможностите да им се помогне в беда до нула.
Експерти във външната политика твърдят, че ако България има желание да развива активна дипломация, а не да се превръща в провинцията на света, то тя би трябвало да следва челния западен пример и да закрива амбасади не в държави, които представляват дипломатически интерес, а в част от страните в Европа.
След като страната ни е член на ЕС и вече има безброй свои най-разнообразни представителства из континента, поддържането на посолства в някои държави просто се обезмисля, твърдят те.
Това е на първо място Белгия, където имаме цели три мисии. Една към ЕС, втора към НАТО и трета – посолството ни в Брюксел. Не е ясно кои интереси налагат да поддържаме амбасада в Стокхолм, след като
Швеция закри своята в София
миналата година. Както и по какви причини Младенов не се вслушва в съветниците си, които му предлагат да обединим мисиите в Прага и Братислава в една, която да отговаря едновременно за Чехия и Словакия. Липсата на българско представителство в Нова Зеландия, където вече живеят стотици българи, пък ги принуждава да правят скъпоструващи пътувания до консулството ни в Австралия дори за най-дребния документ като легализация на актове за раждане.
И тъй като кризите в България се случват през около десет години, лесно може да се изчисли кога страната ни ще заприлича на Сан Марино в дипломацията. Малката държавица, затворена от всички страни от Италия, поддържа дипломатически отношения с целия свят, също като нас. Но си има само две посолства зад граница – едно в Рим и второ във Ватикана.
С темповете, с които България закрива своите, нищо чудно след време също да ги доведе до две – в Брюксел и Вашингтон, държавите, откъдето и без това ни командват дистанционно.
