Напоследък, през годините на безкрайния ни политически преход към демокрация, наред с духовното оскотяване на нацията ни и нейната чалгаризация, се забелязва и един невероятен бум на графоманията. Тя даже се е превърнала в мода, която не само затлачва и пречи на културните процеси в страната ни, но напълно обсебва територията на високото изкуство. Стойностни автори и произведения тънат в мрак и неизвестност за сметка на новоизлюпени еднодневни „шедьоври”, шумно
рекламирани от продажни критици и безмозъчни режисьори и киномани.
Да си писател не се оказва нищо повече от това да напишеш надве-натри някакво творение и без даже да го огледаш и обработиш (да не говорим за съвета на Хораций да престои девет години в чекмеджето преди да се публикува), го издаваш при първия харесал ти издател и след това се надуваш където ти скимне, че си знаменит и „утвърден” автор. Не стига това, ами започваш да се озърташ за плиткоумни спонсори, които да излъжеш какво голямо светило си ти на литературния небосклон или пък да издоиш някоя община, ползвайки връзките си с администрацията й, както и протекцията на някой приятел критик. Докато парвенютата трупат пари, изперкалите от мизерия хорица жадуват за слава, защото в днешния свят на конкуренция и изплезени от яростна надпревара езици всеки гледа да блесне с нещо, да се открои, да стане известен, да бъде прочут и харизматичен. Това естествено се налага от новите ни евроатлантически ценности, които пък са продължение на хуманистичните търсения на европейския Ренесанс, стигнали до декаданса и абсурда в сферата на културата, а в политиката – до фашизма и концлагерите.
Европейският хуманизъм започва с човекобожието, с превръщането на човека в икона. Такива безбройни икони – поп, кино, арт, порно – днес наблюдаваме навред около нас. Но процесът на това безумие започва още от времето на Данте и Джото. „Титаните” на Ренасана се оказват първите грандомани, които изместват Бога от полезрението на хората и налагат своите дребнави човешки амбици, страсти и емоции на широката читателска публика. Отначало и те самите не са били изпаднали в толкова тежка форма на самообжествяване, до каквото по-късно стигат сатрапи като Сталин и Мусолини.
Шекспир и Сервантес усещат накъде се движи този величаещ процеса човек. Неслучайно и Хамлет, и Дон Кихот стигат до лудостта. Шекспир например не е пазел ръкописите си и ако не бяха двамата му почитатели да издадат шест години след смъртта му неговите пиеси, едва ли щяхме да притежаваме цялото му творчество. Жената на Хайне завивала в стиховете му банички за мъжа си. Гогол изгорил почти целия втори том на „Мъртви души”. Преди смъртта си Вергилий помолил приятелите си да унищожат недовършения му епос „Енеида”, защото не бил съвършен. Само намесата на император Октавиан Август спасила за човечеството този шедьовър. Стиховете на великата Емили Дикинсън били намерени от близките й след нейната смърт, заключени в едно чекмедже и едва тогава видели бял свят. Има още много примери за отношението на световни творци към собствените им ръкописи. Неслучайно Булгаков, който също изгаря някои от вариантите на „Майстора и Маргарита” заявява, че „Ръкописите не горят!”. Гениалното, великото, безсмъртното Слово никой не може нито да го задуши, нито да го унищожи.
В православната старобългарска литература писателите не са подписвали творбите си от скромност. Затова и досега е спорно авторството на „Проглас към Евангелието” и „Азбучната молитва” например – дали е на Константин Философ, или на Константин Преславски. И до ден-днешен гадаем кой се крие зад името на Черноризец Храбър. Не знаем нищо нито за Йоан Екзарх, нито за Презвитер Козма. А те се велики средновековни автори. В по-ново време виждаме колко самокритичен е бил слепият вече Яворов, когато изхвърля голяма част от стиховете си в „Подир сенките на облаците” през последната година от своя живот. Преработките на Йовков, редакциите на Елин Пелин, поправките на Вапцаров са пословични за суровото отношение на нашите класици към духовните им рожби, които блестят днес в съкровищницата на нашата изящна словесност. Същото се отнася и за Димитър Димов, Емилиян Станев, Генчо Стоев и Николай Хайтов.
Как ви се виждат, уважаеми сънародници, първобитната чалга, кичът и халтурата на фона на тези велики създатели на нашия духовен пантеон? Днешните жалки борби за награди и слава, за величаене на некадърни произведения до нивото на световната класика, главозамайването и наглостата на агресивната посредственост, чиито мътни талази вече заливат всичко около нас, не ни оставят дъх да си поемем. Нима е обречена битката с тази национална напаст, с тази многохилядна сган от истеризирали самотни жени, посветени в разни езотерични култове и философии, с кълчещи се малоумници, скрити зад маската на постмодернизма и иновативното изкуство? Докога ще ни задушават и съсипват, докога ще плюят в лицето на собствения си народ безроди, невежи и претенциозни бездария? Като присъда над тях прозвучават ироничните слова на великата Емили Дикинсън: „Колко е мрачно да си някой/ и като жаба мокра/ да казваш цял ден свойто име/ пред възхитена локва”!
Бог да пази България от полицейщината и от графоманията!
