Знаете какво е „мандибула”, нали? Долната челюст от човешкия череп. Има дъвкателни и лингвистични функции (участва в говора). По нашите земи обаче, напук на теорията за човешкия генезис, тя има и силна роля в мисловните процеси. Въпреки твърдото убеждение на специалистите по въпроса (натрупано от стотици векове), че когато някому говорят, той реагира с речевия си център в мозъка, нашенецът обикновено реагира първо с долната си челюст. Която увисва силно
надолу и се пляска в токата на колана му. Остатъчни ефекти – очите му се окръглят, от единия крайчец на устата се проточва щастлива лига, а физиономията наподобява израз, най-често окачествяван от поетите, като „телешки възторг”.
Колко интересно! След като мандибулата има значителна роля в първоначалното речево възприятие на българина, защо тя не играе толкова възторжена такава и в последващия процес – неговото осмисляне? Защо тя не се затваря и не започва да дъвче поднесената информация, а си стои все така... зейнала и неработеща?
Отговорът е, както в „генетично заложената доброта на българина”, така и в неговите „неоспорими качества на избран от Бога народ, след евреите сме ние” и така нататък. И всичките тези комплексарски глупости - щедро възхвалявани от родното изкуство, музика, литература, кино...
„Марко пие вино тригодишно. Кон му пие вино двегодишно. Подава му софийска девойка”. Абе, как така Марко ще пие вино с ведро, бе?!? Ами конят му? Ужас! Нали ще се натаралянкат зверски и не три, ами половин синджир роби няма да овободят, биля! Ясно, хипербола, хипербола, ама чак пък толкоз! И народът масово зъка с език „Еййй, тц тц тц тц, тъй да я наредиш – ти тригодишно, конят ти - двегодишно, по едно ведро и айде да освобождаваме!”
„Русия, колко ни плени, туй име свято, родно, мило!” И патриархът на българската литература май е седял с увиснала челюст пред „бай Иван”. Ама не бай Иван от съседната къща, който е висок метър и деветдесет и тежи 110 килограма, но си трае пред поробителя. А „дядо Иван” от Русия. Оттогава мандибулата на българина е вовеки увиснала пред произнасянетто на свещеното за него име. На дядото и на държавата. (Но за това сме говорили и друг път). Ето ви още един пример на типична мандибулна реакция пред очевидното: ”И народа с лик засмен, като гледа вече в плен тия полкове хайдушки, на казаците добри тъй благодари: здравствуйте, братушки!”
„И бронебойни патрони за нея, няма открити, няма открити!” Коя вяра? Че „ще бъде животът по-хубав, животът по-мъдър”? Ужасно е, че талантлив мъж като Никола Вапцаров си е отишъл твърде млад от този живот. Но се чудя нямаше ли са бъде по-жалко той да доживее и да види, че след смяната на обществения строй животът изобщо не става по-хубав, а за по-мъдър, пък, изобщо да не говорим. Нещо, което, всъщност, открай време се вярва у нас. То и докрай време ще се вярва, няма нужда от куп исторически справки, погледнете изборите у нас през последните 60- тина години.
Пример за мандибулно мислене, отлично отработено и затвърдено през обществено-политическото развитие на България от периода 1944-1989 година: „Ти вярна си, дори когато съгрешиш!” Тук, ако някой се чуди за какво става дума, се говори за Българската комунистическа партия. Е, как така някой ще е прав, дори когато е в грешка? Партията, значи, е нещо като Господ, който каквото и да прави, както и да ни наказва, все е прав! Ха, защо тогава другарите-комисари са говорели, че религията е опиум за народа?
„Земя, като една човешка длан. Но по-голяма ти не си ми нужна” на „поета” Георги Джагаров. Ревящата болка по откъснатите от снагата на България живи парчета, значи, е отстъпила място на братската любов и интернационализма. Не ни пука за местата, където има останали българи, една шепа земя и сме ОК. Ето, другари, една идеологически правилно позиционирана мандибула – постоянно отворена, готова да глътне всичко, което й пратят от икономическата, политическа и идеологическа хранилка.
Друг ярък пример за мисленето с увиснала долна челюст е шепнената с благоговение в началото на 90-те на миналия век „нежна революция”. Термин, дошъл от Чехия, където, за разлика оттук, беше избран за президент истинският дисидент Вацлав Хавел. У нас беше назначен партийният паметник с очила като прозорци Петър Младенов. То, пък, добре, че се изложи с тия танкови мераци, та го замести философът Желю Желев. Силно стреснат от функциите си и по никакъв начин не желаещ повече правомощия за своя пост.
Всички гледаха опулено и с благоговение неговият наследник Петър Стоянов, с крилатата му фраза „Аз съм седесар”. Чу се гръмко „Евалла на туй момче, каза им го на червените!” Без масовото мнение да си даде труд да чуе хора, които знаят, че лафът е пунтаж на „Аз съм берлинчанин” на Джон Кенеди, произнесен ядосано против берлинската стена, по време на посещение в Германия, през 1963 година.
Като че ли най-масовото увисване на долни челюсти у нас беше, когато един сънародник, наричан от доста по-възрастните с умилителното „Симеончо” произнесе онова за 800-те дни. Голямо юркане към изборните урни беше, на път за тях – масово настъпване на ченетата. За да се чуе след време „Боже мой, нямал съм това предвид”, тъй както доста години преди това се чу „Аз да имам преттенции към моята родина България? Боже мой!” Не съм съгласен, че народът е станал гадно безбожен през всички тези години на комунистическа диктатура! Я вижте, че въпреки гоненията от църкви и богослужения, е желязна традиция всеки с мерак за водач да бъде обожествяван!
Дори и комунистът, шефът на комунистическата партия по онова време, Георги Първанов. Всичко, което каза той, беше преглътнато с отворена мандибула от армията пенсионери, мощно дали своя глас за него. Два пъти. Дори и днес чувам мнения на хора, които не са я затворили и предъвкали, че още вярват в „социалния президент” и очевидно е, че освен този проблем имат и немалко зрителни, та не виждат, че „социалният президент” имаше една-единствена цел – да вземе втори мандат. А сега – да си осигури политическо бъдеще, той като няма как да се върне на поста шеф на БКП.
Аз като ви казах в началото, че мандибулното мислене е постоянна епидемия у нас, неподвластна на въздействието на времето, бях абсолютно сигурен. Само да се повзрем в последните години (и си затворим долната челюст, че е зима, духа студено, може да настинем):
„Не съм самохвалко, а един преуморен човек.”
„Пари не ми трябват. Вече съм на такива години, че закъде да трупам пари. Стига ми къщата в Банкя.”
„Имам чувството, че изляза ли от политиката - това ще е краят на живота ми. Толкова врагове имаме. Ще ни оставят живи ли? Няма да ни върнат? Сложил съм си главата в торбата. Преди бях само аз, сега и аз, и Цецо.”
Скоро разбрах, че добра позната вече не искала да има нищо общо с мен, защото се събрала със симпатизант на управляващата партия на цитирания по-горе (сетихте се, а), който силно ме ненавиждал за писанията ми против нейните глупости. Все още не ми е зараснала раната от смях на корема.
Мандибулното мислене е начина на възприемане на действителността от българите. А би било добре да се използват други части на човешкото тяло.
Мозъка, например.
