Целият свят стана шокиран свидетел как съграденото от тях рухва като къщичка от клечки за зъби, ударено от смъртоносната Девета степен по скалата на Рихтер. Милиарди плакаха от гледката на 30- метровите вълни, които заляха техния живот и го изтриха от лицето на земята. После трепериха в молитви заедно с тях да бъде озаптен смъртоносния демон на радиацията. И така една седмица. Защото всичко тече, всичко се променя, ненаситната ламя на новините крещи за още и още
зрелища...
Там, в североизточното крайбрежие на Япония трагедията продължава. Забелязали ли сте, обаче, как през последните няколко дни тя се споменава някак под сурдинка, ей така, от неудобство.
„Случи се, казахме го, хайде стига, че вече имаме война да отразяваме.”
И отразяването на „Зората на Одисей” в Либия е многоцветно, напоително и пищно като холивудски филм за Язон и аргонавтите, в който Орфей е черен. (филмът носи същото заглавие, вижте го, нелош е, но при глeдкатта на чернокожия Орфей ще изтръпнете).
Защо Америка не ще да води атаката, кога НАТО ще се ангажира с командването на операцията по отупването на самозабравилия се камилар, как България ще влезе в коалицията, ще пратим ли войници... Преди два дни преброих 19 минутна новина на тази тема, с нея започна вечерната информационна емисия на една телевизия.
По едно време проблесна някакъв възторг, че видите ли, въпреки ужасното положение, на ръба на оцеляването, сред съсипаните японци няма мародерство. Няма кражби и убийства за парче хляб и туба бензин. За разлика от една друга трагедия, преди години, когато ураганът „Катрина” превърна американския Ню Орлийнс в мъртъв град.
Със садистична наслада тогава телевизионните канали съобщаваха за десетки и стотици грабежи, изнасилвания и открити трупове с рани от ножове, огнестрелно оръжие и удушаване. И тогава беше далеч от нас, но покъртителните картини излзаха постоянно от тевелизионните екрани в продължение на седмици.
„Далеч от нас е, какво ми пука” беше един от хилядите потресаващи коментари, с които родното Интернет пространство се напълни след страховитите репортажи за Ада в Япония.
Не по-малко гнусен е друг един: „Stiga ni zanimavaxte s gluposti, nie nqma kakvo da qdem, pi6ete za Iaponiq”. Посветих цял един следобед на мислене колко похабен урод трябва да си, за да напишеш нещо подобно.
Бъдете сигурни, че авторът на тази отвратителна фраза е писал преди години пак по форумите „Gospod nakaza Bulgariq s tezi navodnenia” или нещо подобно, оплаквайки горко съдбата си на онеправдан народ, иначе много малък и храбър, „най-интелигентният след еврейския”, но все нещо или някой го прецаква.
Ето за такива са важни пълноцветните новини как съвсем по компютърна графика бомбата излиза от самолета, прелита 50-60 километра и влиза точно в отдушника на бункера на Муамар. На Саддам. На Осама или на който и да е бивш мил храненик наа ЦРУ, дръзнал впоследствие да ухапе ръката, хранила и галила го по главицата десетилетия наред.
За всички зрители, читатели и слушатели, които мислят, че това в Япония е много далеч и не ни интересува с пълна сила е валиден измисленият преди много години от народопсихолога Иван Хаджийски „синдром на халището”. Който с нищо не е по-различен от идеята за щрауса – ако не виждам нещо, то не съществува и по никакъв начин не може да ме смути.
В областта на медиите продават най-добре трите течности – кръв, пот и сперма. Първите две изобилстват в момента в японската трагедия, но новините за това, което вършат хората там вече не са предпочитани, защото там съществува и нещо друго, отдавна забравено през края на 20- ти и началото на 21- ви век.
Човещината.
На малко зрители прави впечатление как пред полуразрушените магазини се вие чинна опашка от смазани хора, на които и през ум не им минава да креснат, блъснат или се прередят.
От обсъждането на тези гледки с познати и приятели, чух само една дама от дружеството за защита на животните, на която й беше направило впечатление как в гараж, останал по чудо несъборен от 30- метровите вълни, възрастна жена е отворила без пари приют за домашни котета и кучета, останали безпризорни след смъртта на своите стопани.
Само един приятел - бивш командос от някогашния парашутен полк в Сливен ми каза, че бил потресен от 50- членния екип, който от 10 дни се опитва да охлади реакторите във Фукушима.
Защо на толкова малко българи прави впечатление героизма и човещината на измъчените японци. Имащи пълно право да се оплакват, като нас, че са жертви на световния заговор, Господ ги е прецакал и най-силните не искат да им помогнат. Дано си спомняте, че те отказаха абсолютно всякаква помощ. Защото са горди. А това означава, че след десетина години ще са заличили всички следи от страшната трагедия, която им се случи.
Докато ние, които не се интересуваме, понеже са далеч от нас ще продължаваме да заличаваме красотите, сред които живеем.
„Хак им е на тия, заради Пърл Харбър”, видях написано съвсем грамотно и хладнокръвно в един форум, под първоначалната новина, че се очаква жертвите да се окажат над 10 000.
С пълна сила тук е валидна старата приказка на Ярослав Хашек, баща на легендарния литературен герой Швейк:
„Ето още един малък пример какви говеда се раждат под слънцето.”
