Наскоро Комисията по досиетата разкри поредната порция агенти на Държавна сигурност, окупирали ръководните постове в Министерството на външните работи. Това от своя страна предизвика нова вълна коментари за доносниците, които разрушавали човешки съдби по времето на комунизма. И съответно заваляха обичайните предложения за лустрация в администрацията на държавата, която пък така и не се случва, въпреки лютите закани на днешните управляващи.
Лустрацията – този необходим някога, а както изглежда и сега, процес, бе принизен просто до едно отмъщение за онези, които са се подписали под декларациите за вярност към репресивните органи на тоталитарния режим. Това дава една друга насока на разсъжденията по темата – веднага се включват защитници на агентите, които започват да твърдят, че на офицерите и доносниците такава им е била работата, че такава е била държавата тогава, че много от тях всъщност не са правели долнопробни доноси, а са действали в интерес на България. И може би най-важното – че трябвало всеки случай да се гледа поотделно, да се видело кой е правил мръсотии на познатите си и кой се е грижил за националните интереси. И само първите трябвало да бъдат наказани с лустрация.
Колко удобно и колко първично – като почти всичко в тази държава.
Лустрацията не би трябвало да има за цел да се отмъсти на доносниците. Те са достатъчно унижени с това, че са разкрити - те и техните дела, описани в досиетата. Отмъщението срещу определени граждани, пък било то и за лоялността им към бившия тоталитарен режим, обявен със закон за престъпен, не може да е държавна политика. Това е варварство.
Лустрацията беше, а и още е, необходима, за да може новата държава – след падането на режима, да тръгне свободно по пътя на демократизацията, без да е зависима от тайните служби на комунистите, разполагащи с огромни ресурси, в това число и от информация. Тези уж бивши служби представляват огромна конспиративна мрежа от лица, внедрени на всички нива и плоскости в държавната машина, включително и в съдебната система.
Несъстоялата се у нас лустрация, такава каквато се проведе в Чехия, Полша, Унгария, ФРГ (там включително и след фашизма), е една от основните причини днешна България да върви към пълен разпад, въпреки че се намира на правилния и цивилизован път в рамките на НАТО и ЕС. Затова държавата ни се превърна в отвратителна олигокрация (управление на олигархията), подчинена на престъпни групировки и монополи, в която прилагането на сериозни държавни политики и на каквито и да било радикални реформи представлява не естествен процес, а рядка екзотика.
