„Фигаро": Петте парадокса на американската интервенция в Ирак
27 Април 2011, Сряда
Бележка на редактора: Статията, публикувана преди време в парижкия „Фигаро”, сама по себе си е изключително поучителна,
Автор: Десант
но към това бихме искали да прибавим нашето предложение – заменете навсякъде в нея думата Ирак с Либия, Саддам с Кадафи и вижте какво ще се получи. Приятно четене!
Парадоксално е, че окупираният от американски войски Ирак се превърна в най-опасното място на планетата за един западняк. Как се развиват нещата три години по-късно? В Ирак дори по времето на Саддам цареше абсолютна сигурност както в градовете, така и в селата. Западнякът можеше да се разхожда сам навсякъде и по всяко време на денонощието.
Парадоксално е, че окупираният от американски войски Ирак се превърна в най-опасното място на планетата за един западняк.
По време на баасистката диктатура жените не се страхуваха да излизат на улицата без фереджета, а християнското малцинство свободно изповядваше религията си.
През февруари 2003 г. по време на тържествено причастие в центъра на Багдад можеше да се чуе камбанен звън и да се видят семейства, които да си правят снимки на входа на църквата.
Днес подобна сцена е просто немислима. Едното от последствията от решението за нахлуване в Ирак, взето от най-ревностния християнин сред западните лидери, парадоксално е трайното и масово изселване на най-старата християнска общност на Изтока, иракската.
В бързането си да свалят баасисткия режим неоконсервативните идеолози в Пентагона не бяха подготвили бъдещето след Саддам. Те мислеха, че диктатурата е най-лошият възможен режим и че след нея със сигурност нещата ще се подобрят.
Но грешаха. Има и по-лошо нещо от диктатурата и това е анархията, а по-лоша от анархията е само гражданската война. И тя вече започна между мюсюлманите шиити и сунити.
След атентата от 22 февруари т.г. (приписан на сунитски екстремисти) срещу златната джамия в Самара (третото свято място за шиизма) шиитските милиции започнаха истинска "Вартоломеева нощ" срещу сунитското население в Източен Багдад.
Фактът, че тези милиции се ползват с мълчаливата подкрепа на полицията показва, че не можем да храним големи надежди, че иракската държава в бъдеще ще има сили да се справи с този междурелигиозен конфликт.
Отвъд зрелищните атентати, насилието е още по-пагубно в смесените квартали на столицата. Иракчаните често живеят на големи семейства и за да накараш един цял клан да напусне квартала, трябва просто да убиеш един от членовете му.
Днес в Багдад това "дискретно" междуверско насилие причинява смъртта на над 20 души на ден.
Резултатът е етническо прочистване в големи размери на територията на цялата столица.
Моделът на западните "хуманитарни" военни интервенции от 90-те години беше да се сложи край на скандалното етническото прочистване. Третият парадокс на американската интервенция в Ирак е, че тя неволно провокира такова.
Автономният от 1991 г. Кюрдистан днес е единствената истински спокойна и просперираща зона в Ирак. Но благоденствието на Кюрдистан не може да прикрие междуетническото напрежение (кюрди срещу араби), което властва в смесените градове Киркук и Мосул.
Ако Ирак, в сравнение с преди три години, се превърна в една много по-малко сигурна държава, какво ли се случва в региона? Двете причини за намесата, изтъкнати от президента Буш, бяха борбата с ислямския тероризъм и борбата с разпространението на оръжия за масово унищожение.
Тероризмът - и ислямизмът като цяло - парадоксално изживяха показателно развитие в региона. Днес за западняците в Саудитска Арабия е силно препоръчително да не се разхождат по улиците.
Петият парадокс на американската интервенция в Ирак е, че затъвайки там, Пентагонът загуби разубеждаващата си сила по отношение на военно-ядрените претенции на съседен Иран.
Президентът ислямист Ахмединеджад изглежда не се страхува от отправените от Вашингтон заплахи в случай, че Иран откаже да прекрати своята програма за обогатяване на уран.
Благодарение на своето значително влияние сред иракската шиитска общност (повече от 55% от населението), Иран разполага с мощно оръжие за сплашване на затъналата в иракското блато Америка.
Най-влиятелната партия в Ирак, Висшият съвет за ислямска революция в Ирак (ВСИРК), е създадена в Иран по времето на Хомейни, а нейната милиция взема участие - на страната на Иран! - в иранско-иракската война (1980-88 г.).
Американските неоконсерватори искрено си мислеха, че свободата на гласуване ще създаде нов Ирак, който да представлява държавен модел за целия регион. Демократичните избори наистина се състояха (през януари, а после и през декември м.г.).
Вотът обаче само потвърди центробежните тенденции на електората. Гражданите не гласуваха за дадена програма, а според етническата си и религиозна принадлежност.
Когато държавата е толкова слаба, че не може да гарантира дори физическата сигурност на гражданите, те намират убежище в етническата група, религията, клана.
Американските неоконсерватори бяха забравили, че в световната история на изграждането на обществата, държавата винаги е предшествала демокрацията, а не обратното. Въпреки това за Америка (последният гарант за запазване на целостта на страната) изтеглянето от Ирак сега ще представлява още по-голяма грешка, отколкото влизането й.
Защото сътресенията от един взрив в страната по етнорелигиозните й разделителни линии ще разтърсят фатално страните от Персийския залив и ще да възпламенят региона, който е най-големият производител на петрол в света.
