Наскоро, докато гледах как във вечерните новини на една телевизия задъхано-ентусиазирана репортерка обясняваше,
Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net
че у нас все още има свестни хора, се сетих за тази случка. Като едновремешните чавдарчета, пионери и комсомолци, които намираха чанти с пари и документи и ги предаваха в милицията, без и през ум да им мине да вземат от тях това-онова или (абсурд!) да помислят да ги вземат за себе си. Ако искате вярвайте, аз мога да ви представя свидетели на историята, които в момента живеят в Европа и на други континенти, отвъд Голямата вода.
Беше Жан-Виденовото никакво време. Отново бях безработен, безпощадно ясно ми беше, че нямам никакви шансове да избягам в Канада при Панайот, в Щатите при Севдалин или някъде в Марсилия (от дете го сънувам този град). Заработвах каквото мога, сиреч „общак”, където ме вземат.
През този ден помагах на Ивайло, поддържах решетките, които правеше в едно отдавна изоставено хале, което (в безумието на онова идиотско време) някаква фирма беше решила да наеме, за да разположи безопасно своята продукция на бургаска земя.
Гнусен, гаден, леден ноемврийски ден. Рано сутринта телевизията ме захрани с нови жизнеутвърждаващи новини: 3000 лева за един долар, наистина житото е изнесено, народът прогресивно освирепява (внук изнасилил баба си и я удушил, малолетни клошари убили „конкуренти” заради владение на няколко казана за боклук), а премиер-министърът продължава да е ортодоксален комунист.
С Ивайло затътрихме инструментите и заготовките с дъртия, разбрицан „Москвич” до халето в Индустриална зона под „Славейков”. Предишната вечер, като истински българи бяхме давили мъката за несретното си съществуване с гадна, евтина ракия (стотака - 50 лева стари пари, преди деноминацията), така че главите ни пушеха страшно.
Още от самото начало си личеше, че никак няма да е лесно. Студено, оловно и дъждовно, както само бургаската късна есен си го може. От пробития, преди десетилетие занемарен покрив, не течаха, ами направо шуртяха ръждиви ручеи. Върху главите ни. Вливаха се във вратовете ни, мокреха и нагнусяваха дългите ни тогава коси. Влизаха в ушите ни, тогава пробити с по няколко обеци.
„Ааа, така не се работи!” – изрева Ивайло, изключи електрожена и слезе от стълбата. „То, така, бай Вес, ще ни изпере токът и ще станем жалки подобия на изпечени прасета!” (Той винаги е имал зловещо чувство за хумор, което оцених още в IV- ти клас в нашето училище, когато седяхме по математика, при другарката Иванова, на един чин).
„Айде, бе, няма ли да спреш, бе, изрод!” – извика Ивайло към небето, забравяйки всякакви християнски постулати за богохулство и смирение. Самият той се опитваше да преживява като майстор-железар и приемаше всякакви, дори и най-безумни поръчки, воден от стройната си житейска философия „Срамна работа няма, има мързеливи хора”.
Не би, обаче... Плющеше злобно и с едри капки, сякаш за да ни покаже, че ние, двамата смотаняци – „шефът” и „общият работник”, няма да се класираме за никакви пари днес и ще си легнем гладни и стройни.
Седнахме и запалихме вяла и смотана цигара. Подавахме си я, все едно в казармата, така беше!
Ивайло изпсува мръсно още няколко пъти, поглеждайки почти черното небе и се зарея някъде в своите мисли, ритайки злобно предпазната маска.
Така преседяхме (като в някакъв обречен унес) около половин час...
Изведнъж (днес, от разстояние на годините си мисля, че е било древногръцкият драматичен похват Deus Ex Mahina, но тогава само ми мина през ума) дъждът спря и незнайно откъде се появи ярко слънце.
„Айде, бай Вес, с`я му е майката!” – изкрещя радостен Ивайло, сложи маската, грабна електрожена и започна да заварява като бесен. Следващите няколко часа не помня и до ден днешен. Носих, подавах, придържах, отвръщах си лицето, за да не ми изпържи роговиците волтовата дъга.
Спирахме за по 5 минути, пушихме гнусни цигари и си обещавахме, че в един друг живот ще бъдем страшни гъзари, ще си купим мерцедеси или най-малко БМВ-та и ще станем нормална средна класа (за каквато бяхме чували, че има в Европа, но никой не знаеше как точно изглежда тя). Приключихме навреме.
„А, няма да дойде барото, сигурно дъждът го е отказал – тежко-философски заключи Шефа и се усмихна. – Дай да прибираме, че след 15 минути ще се стъмни и гъза си няма да виждаме!”
Заприбирахме се. По едно време откъм портала изръмжа дърто, сиво, тъпо, старо БМВ, от него слезе един строен костюмар, огледа за 5 минути какво сме направили и каза „Браус, пичове!
За какви пари се уговорихме?” Плати, качихме се невярващи в грозния москал и Ивайло запали към нашата махала. Разтоварихме, стиснахме си ръцете и на раздяла ми даде 500 лева (стари пари, нали разбрахте).
С тях, от зловещо гадна лавка в подлеза, си купих малка майонеза (25 лева), четири цигари (тогава още имаше традиция в кафенетата да се продават на бройки) и половинка бял хляб.
С торбичката и цигара в зъбите се затътрих тъжно към вкъщи.
Мислех си, че и днес оцелях, имам пари за ядене и не трябва толкова силно да мразя живота си, щом все още съм силен и здрав и мога да се боря за него. Без да съм станал мутра-рекетьор или безнадеждно записан в Службата по труда и заетостта.
Чух зад гърба си „Момченце, момченцееее!” Продължих си по пътя, знаейки че отдавна не съм момченце, а млад мъж без никаква перспектива пред себе си. Бръщолевко, дърдорко и празен философ, мърсящ земята като една човешка длан, наречена България. Някой ме бутна (по-скоро сръга) в рамото.
Обърнах се. Жена със сива външност (каквато имаха тогава почти всички жени от нашия квартал) изпружи към мен ръка с 420 лева в нея. Около минута я гледах тъпо и неразбиращо. После за секунда ми се изясни.
Изтърсил си бях дневната надница на излизане от магазина. И лелята, сивата леля, работеща за жалки пари сигурно, можеше с чисто сърце да прибере почти нищо струващите левчета, да ги открадне за себе си. И за семейството. И с тях да им купи един-два хляба или един салам.
Вече не съм сигурен, но май забръщолевих разни откачени приказки, че тя е истински човек и много й благодаря, понеже утре няма да имаме работа, а най-вероятно и вдругиден и май до края на седмицата. Тя май ми отговори, че били паднали от мен и са си мои и няма право (?!?) да ми ги взема, щото „като та гледам такъв бледен и изтормозен, леля...)
Прибрах се у нас. Веднага изплюсках половиния хляб, мажейки го с майонеза и обилно поливах филиите с отдавна вкиснал оцет.
Седях, забил лакти в масата. Мръсен, мизерен и потен от бачкането.
Замислих се за целия изминал ден и заплаках с глас...
*Имената на двама от тримата в историята са променени. Те живеят извън България. Лелята от подлеза не съм виждал отдавна, но се надявам да е жива и здрава.
