Безличности и карикатури се борят за държавен глава
Досега Росен Плевнелиев беше мегафон на Бойко Борисов и най-вероятно ще продължи да бъде такъв, ако стане президент
03 Октомври 2011, Понеделник
Предизборните кампании в България винаги са били ужасно скучно събитие, с изключение на първите няколко вота в зората на демокрацията.
Автор: Найден Хадживасилев
Тазгодишната кампания за президент, която стартира преди дни, обаче не е просто скучна, а напълно излишна.
Според социолозите основните претенденти са трима – Росен Плевнелиев, Ивайло Калфин и Меглена Кунева. И са като три капки вода, заради което е без значение кой от тях ще стане президент.
Обществената представа е, че са по-скоро експерти, отколкото политици. Към техния експертен потенциал определено би могло да има сериозни критики, като се има предвид досегашната им дейност.
Но дори да бяха най-големите технократи, подобни хора никак не са подходящи за държавен глава. По-скоро стават за негови съветници, началници на кабинета му или нещо подобно. Едва ли някой може да си спомни поне една собствена политическа идея, да не говорим за платформа, която някой от тримата да е реализирал.
Като министър Плевнелиев беше нещо като мегафон на премиера си Бойко Борисов. Той тръбеше наляво и надясно колко много магистрали ще построи, но процесът като че ли не се развива според предварителните обещания.
Все още е пресен споменът за безличното поведение на Калфин и Кунева като външен министър и министър по европейските въпроси. Двамата изглеждаха много доволни от това да изпълняват нечия чужда воля – външна или вътрешна – и да не противоречат никому.
Ще е наивно да се очаква поведението на тримата да се промени тепърва и това всъщност е най-големият проблем. Защото президентският вот е еманация на мажоритарния избор, а Плевнелиев, Калфин и Кунева са жалки безличности, които просто ще изпълняват чужда воля.
Тримата основни кандидати за държавен глава са красноречива илюстрация на падението на този най-висш пост в държавата. Желю Желев, при всичките му кусури, се осмели на един дързък и смел ход, какъвто безспорно бяха прочутите „Боянски ливади”.
Доколко този ход беше разумен е друг въпрос, но все пак за такова нещо се иска кураж и собствена политическа визия.
При Петър Стоянов смелостта на „Дондуков” 2 започна да намалява, но и той все пак си позволи реплики от рода на „Иване, кажи си”.
Макар и по-рядко от своите предшественици, настоящият президент Георги Първанов също показваше някаква собствена визия, макар и предимно чрез задкулисни интриги и маневри. Не трябва да се забравя например, че той беше първият български държавник, който заяви в прав текст на Турция, че въпросът с изплащането на пенсиите на нашите изселници там трябва да се обвърже с обезщетенията на наследниците на тракийските българи.
От изброените по-горе претенденти за техни наследници няма как да очакваме нещо подобно. Който и от тях да стане президент ще изпълнява волята на своя патрон, както е правил винаги досега.
Ако се вярва на прогнозите, Борисов е с по-голям шанс да командва на „Дондуков” 2 от Първанов и Симеон Сакскобургготски, които стоят зад Калфин и Кунева. И така мутренската полицейщина ще завладее и президентството.
Що се отнася до Волен Сидеров и Румен Христов, зад тях стоят по един файтон хора, и то предимно заради собствени лични интереси и конюнктурни съображения. Основната причина за трагичното положение на техните партии е именно кликата на Сидеров и кликата на „Раковска” 134, която този път издигна Христов.
Заради всичко това голяма интрига в кампанията липсва. Основните актьори в представлението са напълно идентични безлични персонажи. А поддържащите роли са жалки карикатури на отминали времена.
