Тогава Българската комунистическа партия (днес БСП) традиционно печелеше с 99,99% от гласовете. Останалите 0,1 – за казионните ОФ и БЗНС. Закараха ни от Плевенската школа да гласуваме под строй. Три хиляди млади мъже, няма „не искам”, без „не съм оттук”. Та, след като дадохме своя глас, ни поразпуснаха да се обадим от пощата вкъщи, да изядем по един сладолед и без никакво мотаене, „леви-леви”, наобратно към баира с поделението.
Докато си говорехме и пушехме на малкия плац преди вечерна проверка, се оказа, че народът масово е гласувал „за оназ, жената, изобщо не видях откъде беше, ма щом е кака, сигурно е готина”. Това беше железният аргумент на момчетата от абсолютно всички краища на страната, които хал хабер си нямаха за местните кандидати.
Сетих се за тази случка, докато гледах по телевизията безсмисления лай на един, който иска да застане на поста на... айде, не е важно.
Без да имам претенции да съм социолог или какъвто и да било анализатор, той ще отнесе немалка част от така наречения „наказателен вот”. Хубава дума, която преди 10 ноември беше напълно неизвестна на българското общество. А в наши дни е може би най-употребяваната по време избори. Наказателният вот, твърдят дебелите книги, е демократичен начин да покажеш културно и цивилизовано на всички вресльовци, които се борят за власт, че в твоите очи не стават и за чеп за зеле.
Обаче, докато в страните, които наричаме „нормални”, участниците в предизборната кампания се стремят да направят всичко възможно, за да докарат такъв вид гласуване до пренебрежимо малък процент, у нас техните колеги го издигат до невъзможни висоти. Понеже колкото и свръхинтелигентен да е избирателят, колкото и да кима, че им разбира невероятните успехи, дето „макроикономичските ни показатели се повишиха с 2%”, всъщност става въпрос за неговия хляб.
Във всичките му разновидности – повишаване на заплатата, на тази на приятелите му, пълната домашна кошница, спокойствието, сигурността му, твърдата гаранция, че няма да му свият осемнадесетгодишната кола, да го набият, оберат или убият на улицата, докато се прибира късно нощем.
Когато това не става, благата идея за макроикономическите показатели отива на кино, а благодарният до сълзи избирател отива за риба. Или за гъби. А ако е толкова ядосан, отива до бюлетините и цака с наказателния вот. Ето това е причината анализаторите след това да обясняват за „политическа екзотика” и „учудващо големият процент” на кандидат шоумен, тотален неудачник или откровено луд.
Всичко това, съчетано с мрачната, изконна нашенска идея да бъдем напук, довежда до истеричното положение вчерашният месия, обещавал мазно всички райски блага, да бъде мощно низвергнат. За сметка на актуалния такъв. Кандидатите, залагащи на прочутия наказателен вот, довеждат достолепните динозавърски партийни централи до злоба.
Те го описват като несериозен, ненадежден, „без ясна визия за бъдещето на България”, „вейхайвей”, че даже и психопат. И тръбят наляво и надясно към всички и най-вече към тези, одобрили ги на миналите избори, да излязат пак до урните. Чудничко! А ако те са толкова омерзени от всички, управлявали ги до момента, та масово гласуват с наказателния вот?
В този случай следват тежки размишления: „Народът е недозрял за демократичен избор”, „Българинът по принцип е неблагодарно диване” и все в този дух.
Имам съвет към българските управници. И към тези, които смятат да бъдат такива. Ако не искате да има наказателен вот, светъл пример ви е братска Русия! Този мандат Единият е президент, а Другият – премиер, следващият – обратното. И сред хората – страх, страааах... Полиция, милиция, бой по каската на вредния дегенерат, който си позволява да е недоволен и печелиш изборите!
Какви са тез граждански права, какви са тез свободии, рок-певец ще се кандидатира за президент, а! Демократичната система обаче дава правото на всеки да бъде избран. Това е положението, свиквайте! „Вот!”
*Ето! (на руски ез.). Жестът е палец, мушнат между показалеца и средния пръст
