А днешните български учени са готови да си турят въжето, след поредната правителствена гавра с тях навръх Деня на народните будители
07 Ноември 2011, Понеделник
Те със сигурност са напълно заслужили огромна почит. Но да им даваме свидетелство за нея веднъж в годината, е меко казано жалко.
Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net
Защото трябва да ги поставим най-отпред, за да ни светят. И както сме майстори да скимтим и се оплакваме, че е време грозно и кризисно, барем се сетим, че в много по-мъчни и нищи часове за България те са правили чудеса от героизъм.
Водени от мисълта, че наистина не само с хляб ще живее човекът, ами трябва и нещо, което да храни с този хляб. Да е сит търбухът изобщо не е толкоз трудно. И най-лакомият все някога се нахранва. Да запалиш дух, да му дадеш път и го възвисиш, е нещо съвсем друго.
Представете си, по външност и имане те не са били нищо повече от това, което сме ние сега. Дори напротив, някои от тях (комай най-светлите личности) не са имали нищо повече от риза на гърба и опинци на краката. Но са носили това, което отдавна масово липсва у нас – духът и идеята за мисия.
Не е виновно робството, както казва Стефан Цанев, от него ние сме излезли пречистени, устремени и готови за велики дела. Самоизяждането, лакомията, завистта и безродието десетилетия наред обаче са казали категоричната си тежка дума. Докато съвсем ударим дъното – правителството да се гаври безпощадно с Българската академия на науките.
Тъпо и неловко е винаги, когато дойде този Ден на будителите, да гледаш напъните ни по някакъв начин да покажем, че носим техните идеи, хъс и искра. Зареждат се безкрайни дискусии „Изяде ли мишката книжката?”, „Жив ли е днес духът на Паисий” и купища подобни скудоумия, по нищо неотличаващи се от казионните чествания на останалите национални празници, където от 70 години се прави „тържествена заря-проверка” и диктор-бастун с глас обвинителен и страшен гръмливо реди някакви думи, написани горе-долу пак преди толкоз лета. Страшно кухи, безсмислени и недокосващи по никакъв начин сърцето.
Докато трае това префърцунено театро, тези, към които най-вече би трябвало да е насочено честването на Будителите, още нечули първите пет изречения от гръмливата тирада, са сложили слушалки на ушите и са подкарали на компютъра някоя интересна игра. Виновни ли са те? Как от някого, на когото говорим идиотщини, имаме право да настояваме да ги харесва, да уважава и нас и да ни гледа с интерес.
Вие, които гневно размахвате пръст, че поколението се е извратило, спомнете си колко интересно ви беше на задължителния „отчетно-изборен пионерски сбор на училището”. Когато под строй, с червените връзка на врата изпълвахте някой киносалон, за да слушате тричасови простотии. А след това – задължителен съветски филм.
Преди време, в интернет форум някой беше създал тема „Расте тъпо поколение”. За нула време се натрупаха няколко десетки страници. С примери как децата се опростачили, как всички били чалгари, никой не чете книги и изобщо работата отива много на зле.
Решението 1 ноември да стане официален Ден на народните будители е взето през 1922 година, в едни от най-ужасните дни на морална разруха след Първата световна война. България за пореден път е била набита. Унижена и оскърбена. Натрошена и оплюта. Ние, съвременниците, само можем да мечтаем за силата, духа и мъжеството на тогавашните, решили, че въпреки страшното, са длъжни да се стегнат и пребъдат. И че не е страшно да паднеш, непростимо е да не можеш да станеш.
Смешно и жалко е как днес покрай скудоумните дискусии, които споменахме по-горе, водим и креслив спор „Кои са днес народните будители?” Много яко сме закъсали, щом си задаваме такъв въпрос. Точно днес, когато нуждата от повсеместно събуждане крещи, отново търсим някой друг да ни свърши работата.
Защото може и проформа да дрънкаме за някаква хипотетична „демократична България, интегрирана в Европейския съюз” и „наченки на гражданско съзнание”, но гадната истина е, че ние сме все още дълбоко упоени. От народните заспалители, които добре са се постарали няколко десетилетия за това.
Много по-лесно е да си лицемерна партийна свиня, отколкото българин, загрижен за бъдещето на страната си. Оттам – на своето и на това на своите деца. Дано не ви накиселява този ми опит за уж някакъв патос, аз млъквам. Ако сте прочели дотук, моля дайте си още малко труд, та прочетете какво е рекъл през 1922 г. министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски по повод предложението 1 ноември да стане Ден на народните будители:
„...първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж;
само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот...
