Бягството от Биволи маре

турчин не смеел да замръкне“,поместен в броя на „Десант“ от 25 ноември 2011 г. Особено ме развълнува историята, разказана ми от мой приятел и чичо на моята съпруга за случилото се с неговия баща Тодор, която сега прочетох, написано от автора Пламен Николов.

Както той споменава, от селото са отвлечени с измама 70 мъже в пленническия лагер Биволи маре в Молдова, тогава попадащ в пределите на Румъния. Мнозина от тях повече не се завръщат у дома при семействата си и оставят костите си в чуждата страна, далеч от родината. Един от тях е и дядото на съпругата ми, която е добруджанка. Той се разболял и починал в лагера.

Но между българските войници там се намират безстрашни люде, които успяват да избягат от ада на Биволи маре. Това е бащата на моя приятел, заедно с още двама негови другари по съдба. Начело с Тодор, общо тримата военнопленници успяват успяват да се измъкнат от лагера, като тъмната нощ им помага да останат скрити от очите на охраната.

След дълго щуране из заснеженото поле във вълчия студ, бегълците достигат до замръзналата река Прут, по която тогава минава границата между Румъния и Русия. Храбреците минават безстрашно по леда по реката и се озовават на руска земя. Скоро виждат светлините на руско село и почукват на вратата на първата му къща. Стопанинът, като разбира кои са, ги кани в дома си, подклажда печката, предлага им храна и ги настанява да преспят.

На сутринта жена му ги гощава с топъл борш, а руснакът ги завежда в щаба на граничната застава.  Там той разказва на командира – млад руски офицер с чин капитан – за нечовешките условия в Биволи маре, откъдето са избягали неговите спътници, и от тяхно име заявява, че искат да останат на руска земя.

Скоро обаче надеждата им помръква, тъй като става ясно, че това е невъзможно, защото между Русия и Румъния има договор, който не позволява това да стане. Но пък капитанът обещава да се застъпи за българските военнопленници пред румънските власти.

И това наистина дава резултат. Бегълците са настанени като ратаи в чифлиците на богати румънци – така наречените чокои. Там условията за живот се оказват несравнимо по-добри, отколкото в Биволи маре. И така тримата нашенци дочакват края на Първата световна война, когато биват освободени и се завръщат живи-здрави по домовете си.

Водачът на малката група – дядо Тодор, доживява в родината си до дълбока старост, заобиколен от обичните си деца и внуци, на които разказва спомените си за времето, когато е бил войник на фронта, и за смелото си бягство от ада на Биволи маре.



В категории: Трибуна