Започва процесът за военния преврат от 1980 г., след като конституционна реформа, одобрена на референдум през септември 2010 г., лиши военните от имунитет
Исторически съдебен процес за военния преврат, извършен на 12 септември 1980 г., започна в анкарски съд за тежки престъпления. Подсъдими по делото са седмият турски президент Кенан Еврен, който по времето на преврата беше началник на Генералния щаб, и ген. Тахсин Шахинкая, тогава командващ турските военновъздушни сили. Еврен и Шахинкая понастоящем са съответно на 94 и 86 години.
В обвинителния акт се настоява за присъди доживотен затвор със строг тъмничен режим за двамата заради опит за цялостно или частично променяне или премахване на конституцията, както и за анулиране или незачитане работата на парламента.
Осем политически партии, в т.ч. управляващата Партия на справедливостта и развитието, основната опозиционна сила - Народнорепубликанската партия, и Партията на националистическото действие, а също министерският съвет, много неправителствени организации и близо 340 лица заявиха, че ще бъдат тъжители по случая.
Превратът от 12 септември 1980 г., оглавяван от Еврен, е третият военен преврат в историята на съвременна Турция
След него армията имаше още една намеса, когато през 1997 г. военните принудиха ислямисткото правителство на Неджметтин Ербакан да подаде оставка.
Конституционна реформа, одобрена на референдум през септември 2010 г., откри пътя за съдене на ръководителите на военния преврат. Дотогава турската конституция, съставена под влияние на военните и приета през 1982 г., съдържаше член, който предпазваше Кенан Еврен и извършителите на преврата от евентуално съдебно преследване.
През 1980 г. генералите завзеха властта след години на политически стълкновения, отнели живота на стотици хора. В продължение на три години след преврата турските въоръжени сили ръководеха страната чрез Съвет за национална сигурност, преди демокрацията да бъде възстановена.
Общо 650 хил. души бяха задържани през този период, а досиетата на 1 683 000 души се пазеха в полицейските участъци. 230 хил. души бяха съдени по 210 хил. дела, главно по политически причини.
Освен тях 517 души бяха осъдени на смърт, а срещу 7000 бяха повдигнати обвинения за престъпления, наказвани със смъртна присъда. Петдесет от осъдените бяха екзекутирани. В резултат на лошите условия и изтезанията в затворите още 299 души починаха по време на лишаването от свобода.
Д-р Светлана Лурие Етно-социолог
Турските военни преврати Военните преврати в Турция са традиция, заложена още от еничарите. В началото на ХХ век е извършен младотурският преврат, после превратите от 1960, 1970 и 1980. Интересни са обаче не те, а отношението на масите към тях. Защото още от времето на Хюриета военните преврати се възприемат от турците като празник. Хората празнуват “свободата”, без особено да се замислят имат ли причина да се радват толкова.
В случая, повод за празника е самата акция на армията, поредната демонстрация за присъствието й в живота на турчина. За него като че ли е достатъчно да види своята армия, за да бъде щастлив. Тази радост е несъзнателна и не се влияе от рационални доводи.
Тъкмо поради това и армията е единствената сила в страната, която може да си позволи да подкрепя светското начало и противодейства твърдо на ислямизма, без да се страхува, че така ще загуби популярността си сред масите. Просто защото на това галено дете на нацията всичко е позволено.
Армията не просто съхранява кемалистката идея (в центъра на която стои турската идеологема), но и идеологията на пантюркизма. Неслучайно сред главните организатори на преврата от 1960 бе покойният полковник Алпаслан Тюркеш – идеологът на модерния пантуранизъм и основател на Партия на националистическото действие.
Пантюркистките идеи на Тюркеш имат достатъчно привърженици в армията и днес, докато отношението на военните към ислямистките партии е почти еднозначно отрицателно. Именно усилването на последните в политиката провокира периодичните военни преврати.
Междувременно обаче, народните маси споделят тъкмо ценностите на ислямистите. За по-голямата част от турските селяни часовникът на историята е спрял някъде в началото на ХХ век. Много от тях дори не подозират, че живеят в светска република и смятат войната за независимост за религиозна война, завършила с победата на Исляма над неверниците.
Поразително е, че всички селски младежи служат в армията, където в главата на боеца добросъвестно се набиват кемалистките идеи. Но след като свалят униформата, бившите войници като че ли напълно ги забравят. Тази парадоксална ситуация е великолепно отразена в турската литература, например в романа на Халида Адиб “Убийте блудницата” или в “Чужденецът” на Якуб Кадри.
Все пак, би било неправилно да се твърди, че селска Турция не знае как стоят нещата в страната. По-вярното е, че тя просто не иска да го знае. И в тази ситуация ролята на турската армия се оказва двойнствена.
От една страна, тя самата е източник на конфликт, доколкото е основен носител на кемалистката идеология, противостояща на традиционното народно съзнание с неговите ислямски ценности, от друга обаче – тя е и тази, която разрешава конфликта. Защото тъкмо в понятието за силата и мощта на националната армия се пресичат и примиряват народното съзнание и идеологията на кемализма.
Армията открай време е обект на искреното възхищение на обикновения турчин. Историята на армията е и история на страната. Наличието на силна армия сякаш му внушава: “Османската империя не е изчезнала напълно, тя просто е променила облика си”. Неслучайно всички военни паради и празници се откриват под звуците на еничарския марш и от части, облечени в униформи от времето на султаните.
Да не говорим за неистовия възторг, който обзема нацията, когато армията предприеме истински военни операции. Така навремето военната намеса в Кипър моментално тушира всички съществуващи конфликти в общественото съзнание – за официалните турски идеолози окупацията на Северен Кипър бе успех на турската национална държава, за турските маси пък – победа на мюсюлманите над някогашната “рая”. В крайна сметка, и двете трактовки бяха верни, доколкото на острова се сражаваха войници, произлизащи от народа и разбиращи мисията си тъкмо по този начин.
Това обяснява и защо навремето анадолските селяни така бързо приемат Ататюрк, проповядващ неразбираеми за тях идеи и призоваващ ги към създаването на нещо, което те въобще не искат да бъде създадено. Те просто откриват в него военния герой, чиято поява е очаквана през дългите векове на упадък на Османската империя. Така, действията на армията свалят противоречието между различните модификации на турското съзнание.
И на повърхността излиза същността на това съзнание – разбирането за турчина като воин, герой, завоевател и господар. Военните преврати, т.е. думата на армията, оказва по-силно влияние върху турското национално съзнание, отколкото всякаква културно-просветна дейност или проповедите на интелигентите-националисти. Защото армията е това, което примирява народното съзнание, пропито от духа на Исляма, със светската държава.
Днес етническото съзнание на турците се намира в перманентен конфликт с околната среда, демонстриращ тенденция към задълбочаване (честотата на военните преврати го доказва), който периодично се потушава от въздействието на същата тази среда (военните преврати). Следва известен период на психологическо облекчение, съпроводено от силни положителни емоции. Този конфликт е несъзнателен.
Репресиите, които обикновено следват превратите, не се осъзнават в първия момент от редовия турчин, защото у него оживява парадигмата на “война”, определяща отношението му към останалия свят. Неслучайно още през ХVІ-ХVІІ век европейците, посетили Османската империя, свидетелстват, че “войната е душата на турците, тя се счита за основен източник на блага за нацията”.
Ето защо, намесите на военните в политиката, колкото и да е парадоксално, водят до временно възстановяване на замъглената от ежедневния живот самоидентификация на турчина. Жизнеността на съвременна Турция се поддържа от звуците на еничарския марш, гърмящ по време на парадите, а мощта на турската армия се свързва в народното съзнание с възраждане могъществото на старата империя, т.е. с възможността за връщане към някогашния живот, отстраняваща сегашния конфликт между турското самосъзнание и начина на живот на съвременния турчин.
В бъдеще обаче, армията все по-трудно ще може да изпълнява ролята на фактор, туширащ конфликта между национално съзнание и реалност. Най-вече, защото периодичните й намеси в политиката едва ли ще продължат да бъдат все така толерирани от Запада. И тъкмо тук се крие основната заплаха за безоблачното съществуване на турския модел на “военна демокрация”.
Доскоро САЩ, жизнено заинтересувани от стабилността на единствената членка на НАТО, граничеща с бившия СССР, приветстваха акциите на военните. Така ли ще бъде и занапред? Едва ли.
Турция вече преживя първото ислямистко правителство, начело с омразния за военните Ербакан, а сваляният на два пъти от тях с преврат Сюлейман Демирел с невиждани почести напусна президентския пост. Зад цялата тази “демократична идилия” от последните десетина години обаче се крие нарастващо вътрешно напрежение в цялата държавна система и ръст на ислямистките настроения. През този период армията може да се похвали само с едно – залавянето на Йоджалан, облекчило операциите й срещу кюрдите.
Валентин Фъртунов Геополитически анализатор
Още няколко думи Великолепният етно-социологически анализ на д-р Лурие приключва точно преди последното действие на близо столетната драма в Турция. В последна сметка, тези дълбоко ислямизирани турските селяни, за които говори авторката, в края на последното десетилетие на 20 век най-после успяха да родят една жизнена буржоазия в Анадола, която със замогването и самоосъзнаването си успя да формулира ясни политически цели и посегна към властта.
Реджеп Тайип Ердоган и Партията на справедливостта и благоденствието станаха изразители на политическите домогвания на „анадолските икономически тигри“, взеха властта в началото на новото хилядолетие и първата им и най-сериозна задача бе да решат проблема с военните преврати, а това означаваше – с армията. Към днешна дата вече никой не се съмнява в успеха им и процесът срещу Кенан Еврен го доказва базапелационно.
Дали тази победа обаче няма да се окаже пирова, е изключително интересен въпрос в светлината на парадигмата, която д-р Лурие развива. Дали изчезването на армията от антиномията „ислямистко общество – секуларистка армия“ няма да разруши крехкия баланс в тази сравнително млада държава от гледна точка на съвременния си вид, както смята авторката, е нещо, което тепърва предстои да видим, особено в светлината на тревожните съобщения за здравословното състояние на Ердоган, една едроформатна личност, без която светлото бъдеще на управляващата ислямистка партия е много съмнително.
