В началното училище на родния ми град учехме заедно с децата от циганската махала.
Някои от тях бяха 11-12-годишни, но все бяха в трето отделение, тъй като много рядко посещаваха учебните занятия. По лицата им вече бяха наболи леки бради и мустаци, но те не се срамуваха, а идваха в клас, за да ни командват в междучасията.
- До стената! Отивай до стената! Ще ми викаш батко! Хайде сега: клекни, стани, клекни!
Разбира се, който не се подчиняваше, отнасяше по някой шамар или пък дърпане на плитките, ако е момиче. Тогава не се искаха пари, всички работеха и имаха пари за хляб, за сапун...
Но имаше и такива циганчета като Генчо. Той беше нисичко, чернооко и сговорчиво момче, което пееше народни песни с много красив глас. Баща му – Салито – бе познат на целия град, щото продаваше из улиците му с количка семки. Изсипваше пред очите на купувачите цяла порцеланова чаша от 200 г в книжна фуния за 10 ст. много ароматни, едри, добре опечени тиквени семки и слънчоглед.
Той почти винаги ходеше небръснат, с около 1 см брада по бузите си, но очите му бяха кротки и добри, а гласът – тих и учтив. Единият му крак бе сакат, куцаше и ходеше много трудно, затова се бе захванал да прави семки.
Учителката доста често привикваше Салито в училище, за да се оплаче от лудориите на сина му Генчо. Циганинът я изслушваше внимателно, а после хващаше сина си за ухото и го отвеждаше у дома, за да си поговорят насаме.
- Искам да учи това дете! Да учи, да не е като мен! Да знае да чете и пише! Какви очи има само, а да е сляпо, да не знае книга, не е ли срамота? – казваше той и засрамено свил глава между раменете, отвеждаше сина си у дома.
Един ден, около Нова година, Генчо дойде в училище силно разкрасен. Устните и бузите му бяха боядисани в яркочервено, а черните му красиви очи сякаш пущаха искри и светеха, светеха...
Всички деца от класа заобиколихме с въодушевление циганчето, като го заразглеждахме учудени.
- Генчо, какво си направил, защо си се боядисал така? – запита го учителката.
- Ами, видях от булките в махалата... Така правят, другарко, обичаят е такъв!
- И с какво се боядиса?
- Ами, с червен пипер. Да съм хубав.
Целият клас се разсмя на думите му.
Но Генчо наистина винаги бе спретнат и чисто облечен. Не се биеше с другите деца и редовно идваше на училище.
Беше време, когато децата от циганската махала се съревноваваха с нас – българчетата, да четат и пишат, за да имат добра и уважавана професия, когато пораснат. След години Генчо стана шофьор на камион към „Наркооп”, който зареждаше магазините.
Ние, съучениците му, го поздравявахме, уважавахме го и често сядахме при него в междучасията, за да му помогнем да чете по-хубаво и пише. Той имаше мечта, за което му сваляхме шапка и му помагахме да я достигне. Въпреки че понякога правеше неща, които бе видял в „махалата“. Но тогава беше време, когато и циганите имаха мечти!
vsishki balgarski grashdani sa ravni s ednakvi prava i zadalshenia.
taj kato nazionalisti i nazisti svushi podobno e po dobre vsishki nazionalisti i nazisti da se narishat patrioti .a dumata patriot idva ot patria ...rodina...
tova znashi she samo tesi koito sa rodeni v balgaria imat pravo da se narishat patrioti. vishte patriotishnite partii,organisazii ,dvishenia po zjal svjat i
moshe da otkrijte srodni dushi .
a balgarite patrioti koito rabotjat za nebalgarski firmi znajat she ne se plashta za patriotisam a za svarshena rabota ot kojato se ima peshalbi.
