Да надникнем и под забрадките

Хората не знаеха турски език и имената им завършваха на  „-ов” или „-ев”. Някои наши псевдополитици и псевдоучени казват, че е имало само турско присъствие по нашите земи. Наричат потурчването  „помохамеданчване”.

Мохамедани има в целия свят, но турци е имало в България и това си е било жестоко потурчване. За това има безброй доказателства, документи и признания от висши турски служители. Кощунство с паметта на прадедите ни, жестоко страдали от това, е да се омаловажава и да се отрича това потурчване. Битът на тези хора е променен изцяло и животът им бива подчинен на ислямските закони. Особено тежко е било положението на жените, които са третирани по-зле от добитъка. Този битов консерватизъм в тези семейства продължава до голяма степен и днес.

След връщането на българските имена животът на тези хора се промени коренно. Фереджетата и шалварите при жените бяха изоставени. Празнуваха се българските празници и традиции. Беше приятно да гледаш как те играят прекрасно българските хора. Жените се обличаха като тези от големите градове и дори се надпреварваха в модата. Процесите по приобщаването им към българското вървяха по-бързо от очакваното, особено при представителките на нежния пол. Държавата помагаше на тези райони с всички средства – градовете бяха обновени, направени бяха пътища, създадени бяха предприятия. Поощряваше се образованието и с известно предимство децата от тези райони се приемаха в училища и университети. Всичко вървеше добре, обаче ислямските порядки, практикувани през вековете, трудно се променяха...

В Родопите, където работех, при работничките, които изпълняваха физическата работа, беше дошло едно момиче. То беше завършило основно образование. Попитах го няма ли да учи по-нагоре и то ми отговори, че ако помогна да влезе в по-горно училище, ще учи. Имах възможност да й помогна. Мина време, тя не казва нищо. Срещнах баща й, запитах и него защо не отива момичето на училище. Отговорът беше същият – ако помогна. Обещах и на него и зачаках да ме потърсят, за да кажат към кое учебно заведение са се насочили.

Минаха две години. Една сутрин момичето дойде и плачейки ме помоли да отменя отиването му в школа. По това време имаше междуокръжна школа в Смолян, в която обучаваха безплатно млади жени на стопански дисциплини. Учеха ги да готвят, да шият и на други битови дейности. Но аз не склоних да отменя заминаването й там.
Един ден случайно я срещнах заедно с приятелки от нейното село и от Мугла – с нови прически и леки изкуствени сенки на очите. Исках да ги почерпя в сладкарницата, но девойките отказаха – щял да ги види някой от тяхното село и ако кажел на техните, че са с мъж в сладкарницата, тежко им.

Момичето се научи да готви и се завърна. Оставих я на работа в стола. По-късно изкара готварски курс и досега продължава работа като готвачка, създаде и семейство. Един ден й дадох да прочете книгата „Ариф и Амзина”. Като видя заглавието, се изчерви, но я взе. Тогава се избягваше споменаването на турски имена. Минаха се два – три месеца и тя ми донесе книгата. Разсеяно я попитах харесала ли й е, а тя отговори: „Книгата е добре написана, но при нас все още е така. Да не мислите, че не исках да уча? Исках, ама татко не ми разрешаваше. Пред вас уж беше съгласен, но у дома казва друго”.

Книгата, за която става дума, правдиво отразява женската трагедия при тези хора, сред които жената е третирана по-зле от добитъка.
Но процесите вървяха напред, времето лекуваше душевните рани и имаше поколение, което не е имало стари имена. Дори се срамуваха да казват, че са с такъв произход. Така беше до 1989 година.

Новите псевдодържавници и Тренчовци тръгнаха да правят евтина политика с тези хора и сега всичко постигнато се руши. Движението за права и свободи провежда своята асимилаторска политика. Строят се джамии и текета, та дори и паметници на завоевателите. Обезверените хорица от тези краища са заплашвани, че там ще стане пак турско. Емисари-ислямисти мътят мозъците на млади и стари. Влагат се луди пари в ислямски училища и в строителството на джамии. Скоро чух, че и в затворите ще строят джамии. Турските попълзновения се придвижват бавно, но сигурно и към центъра на България, не подминават и Правец.

Българите подценяват тези неща, управляващите още повече проспиват процесите. Може би ще се събудят, но ще бъде късно. Правозащитниците да не гледат забрадките, а да надникнат зад забрадките и в бита на тези хора, та да видят на какви ужаси ще се натъкнат.
Известният писател и общественик Юлиус Фучик беше казал: „Хора, бдете!”

В категории: Горещи новини , Трибуна