Пред очите ми са напечатани и ръкописно написани двете азбуки – нашата и английската. Произнасям и звуковете им.
По звучност и мелодичност нашето „а, бе, ве...“ превъзхожда стократно западното „ей, би, си...“.
Но все още неизкоренима е лоша ни черта на чуждопоклоничеството и папагалщина. Играят наши спортисти на наша родна българска земя, а екипите и рекламите по игрищата са написани със западната писменост. Вода извира от недрата на майката ни земя, а рекламата на бутилките й – пак с чужда писменост. Така е по разни стоки и магазини.
В Русе например преди време чета фирмата на магазин като „Пуба“. Влизам вътре – продават риба. Чакам на автобусна спирка. Сяда до мене непознат. Правя се на наивен и го питам в коя държава съм. А наоколо надписи – „Кауфланд“, „Била“... Соча му ги с ръка, а човекът насмешливо ми отговаря: „Не си ли българин, в България сме“!
Навлизането на чужди думи в българската лексика е пагубно за чистотата и красотата на езика ни. И не само това – на нашите празници и традиции пък навлякоха католическа ризница. Чувстваш се като чужденец в родината си. Унизен си като гражданин на България.
Ако на света сме дали нещо най-ценно – това е писмеността, създадена от светите братя Кирил и Методий и утвърждавана от техните следовници – Климент Охридски, Наум, Сава, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър... Това гениално творение, дълбоко залегнало в нашата душевност, не ще го претопи и най-коварния враг на човечеството – военнопрестъпници, терористи, колонизатори, духовни потисници в ХХІ век!
Затова и като учител по български език и литература се присъединявам към възванието за защита на българския език, публикувано в бр. 8 на „Десант“ още в края на февруари т. г.
