След дълго забвение, в Хасково отново се извисява 120-годишният паметник на българската бойна слава – такъв, какъвто го искаме ние, българите
Автор: Иво Антонов
На 26 март открихме възстановения и напълно обновен Паметник-чешма на 10 пехотен Родопски полк в Хасково. Унижението на тази светиня най-после приключи.
Започнат преди 120 години, построен преди 110 и окончателно завършен преди 84 години, мемориалът на героите-родопци лежеше в задния двор, в бурените на забвението почти 2 десетилетия, зад пропадналите зидове на бившата казарма на 10-и пехотен Родопски полк. В самия център на Хасково.
За да не „обидим“ някой намръщен антибългарски съсед, чевръста комунистическа ръка беше премахнала паметните плочи с бойния път на полка. Пирот 1885, Одрин 1913, Ниш 1915 Чеган 1916, Черна 1916 – победи на запад, победи на юг, победи над малки и големи, над зли съседи и световни империи.
Без обида, нищо лично – просто победа! Поклон пред вас, герои – родопци!
Застанал пред белокаменния монумент, гледам устремените на юг каменни фигури на тримата войници в атака „На нож“ с мощно „Ура“. Наивни, недодялани, но... велики. Победители! България беше велика точно заради тези, недодяланите, недохранените, поокъсаните, но великите българи.
Онези българи, с морала, с честта, с достойнството, с духа, вярата и непоколебимостта. Онези българи, които бяха „На нож“ срещу врага на България, независимо малък или голям, „брат“ или номад.
Спомних си за опълченеца, чийто гроб съм посещавал в Добрич – воювал срещу руските освободители със същата убеденост, с която е разсичал отоманските поробители. Такива са били онези българи. Така са разбирали нещата техните другари, така са ги издялали в камъка – с каменни пушки, насочени срещу Турция, с оръдия, насочени към Сърбия, с картата на Обединена и Велика България.
Не успял да ни сломи на бойното поле, врагът започна бавно, но сигурно да сломява нашето самочувствие. Почти 7 десетилетия. Като през турско. Първо елита, след това интелекта, след това морала, накрая достойнството. Беден, болен, обезверен, нещастен и смачкан е днес българинът. Дворът на историята му е буренясал, паметниците осакатени и обрасли, дворците разрушени и ограбени. Така ни казват от телевизора, това виждаме около нас, защото гледаме в краката си. Защото не вдигаме главата си, за да видим онези, каменните, простичките, обикновените, но великите ни предци. С такива мисли и други подобни се провирах през шубраците и двуметровите храсталаци в двора на казармата на 10-и пехотен Родопски полк преди година. Свикнал съм.
Така се провирам в повечето полкови казарми на великите и славни полкове на някогашна България. Обидно.
В Сливен, в двора на 6-и артилерийски полк е склад за кофи за боклук… на 5 м от паметника на героите. В Ямбол, в казармата на 29 Ямболски полк – склад за скрап на съветска ненужна техника, в Симеоновград, в казармата на 30-и Шейновски полк – склад за ненужни павета, в Лом - 2 конен полк – царство на змиите, Момчилград… Крумовград… Русе, Пазарджик, Свищов… Разруха, пущинак, забрава – нарочна.
Бивши, по-бивши, настоящи и претендиращи за бъдещи управници, все едно не са родени по тези места, не само са забравили, но и никога не са искали да научат за славата и величието, за подвига и саможертвата. Бившите полкове, храмовете на бойната слава на техните деди бяха превърнати в „терени с отпаднала необходимост“. Полковите паметници – също. Според някой си – завинаги.
Напук на душманите обаче, 100 години след великите Балкански войни беше създаден Национален инициативен комитет за честване на юбилея, който се пребори с „ония“ другите, и бяха отпуснати 560 000 лв. за възстановяване на 50 паметника – 10 от тях полкови, онези в шубраците, в Лом, Сливен, Ямбол, Хасково, Симеоновград, Крумовград, Шумен, в днешните „терени с отпаднала необходимост“ – вчерашни ковачници на слава и величие. За да не обиждаме повече себе си!
Заедно с областната управителка на Хасково Ирена Узунова си поставихме за цел да върнем достойнството на героите-родопци и техния внушителен седемметров паметник-чешма. Успяхме. Тя успя – една жена сред многото безхаберни мъже. Но нали едно време, преди 100 г. точно тези жени изпращаха мъжете си на бой и смърт с китки, а след това в тила бачкаха на нивата, за да я има България!
Историята на една светиня
Паметникът на 10 пехотен Родопски полк е започнат като полкова чешма през 1892 г. от войниците на полка. Впоследствие, през 1901 г. е въздигнат до внушителни размери от Бачковските каменари на бай Сандьо Джангоза от Добростан, а през 1929 г. е увенчан със скулптурната композиция „На нож“. Малко преди това са поставени и мемориалните плочи със славните битки и победи срещу малки и големи, близки и далечни врагове на България.
Изграден в центъра на казармата на 10 Родопски полк, този паметник е стожерът на славата на поколения хасковлии, сражавали се под знамената през войните за Обединението и Величието на България.
След приключване с идеята за обединението и обръщане гръб на величието, паметникът остава скрит зад стените на бившата казарма, превърната в свързочно поделение, комендантство, дори затвор. И така, до избухването на демокрацията, когато започва началото на края – стандартна процедура – закриване на поделението, разпад, шубраци, разруха и забрава.
Единствените посетители на светинята през последните 10-15 години бяха дузина пенсионери – пазачи и техните помощници – бездомните кучета. И така, до март 2013 г., когато за шок и ужас на тези, които са ни отписали нас, българите, над главите ни отново се извисява той, 120-годишният паметник на българската бойна слава – такъв, какъвто го искаме ние, българите.
Беден, болен, обезверен, нещастен и смачкан е днес българинът. Дворът на историята му е буренясал, паметниците осакатени и обрасли, дворците разрушени и ограбени. Така ни казват от телевизора, това виждаме около нас, защото гледаме в краката си. Защото не вдигаме главата си, за да видим онези, каменните, простичките, обикновените, но великите ни предци. С такива мисли и други подобни се провирах през шубраците и двуметровите храсталаци в двора на казармата на 10-и пехотен Родопски полк преди година. Свикнал съм.
