Не намирам думи, за да изразя своята радост, която внесохте в душата ми, и безкрайната благодарност за честа, с която ме удостоихте, като ми връчихте грамота
за участието ми в конкурса на в. „Десант“ под наслов „Българската памет за Кирил и Методий“.
Притежавам няколко грамоти за многообразната ми културна и обществена дейност, но вашата грамота е най-красивата и най-изразителната, каквато не бях виждала досега. Тя говори чрез символите, изобразени на нея. Благодаря!
Радвам й се много, защото тя дойде в много тежък момент за мен и сина ми, когато почти всички ни обърнаха гръб – нещо, което продължава вече повече от 10 години, но сега е най-жестоко и то затова, че пиша за в. „Десант“, че проповядвам програмата на НФСБ, затова, че гласувахме за партията на СКАТ...
Само аз получавам вашия вестник, който специално ми се носи от Павликени, но някои го купуват от там, само за да узнаят какво пиша в него. Защото тук има една затворена управляваща „групировка“, която иска да смаже всеки, който с нещо я превъзхожда, който умее и знае. А ние със сина ми сме от „различните“. За жалост отдавна липсва Бачокировският дух!
Видни краеведи отбелязват, че стореното от мен има национално значение на културата на България, но тукашните ни управници не ни дават възможност да съществуваме със сина ми. Продължавам да пиша книги, използвайки неизвестната историческа фактология, която съм събирала с години. Но тук, в Бяла черква, никой не иска да ги издаде, въпреки че читалището е богато. Оттам не искат името ми да се споменава даже. Тук завистта, враждебността и нетърпимостта към знаещия човек са изразени в цялата си сила.
Вече 10 години сме оставени без отопление, без социална помощ, без работа... Навсякъде отказват да вземат 31-годишния ми син Александър, само защото е син на Маргарита Арачийска, която им вади очите с това, което е направила и продължава да прави. А той има три дипломи за три различни специалности и умее много неща. В последните три години е тормозен от банда цигани, които го обиждат и заплашват, че ще го намерим в... контейнера. А когато потърсих съдействие от кметицата, тя най-нагло ми отговори: „Каквото му е писано...“
Известно време синът ми работи при един влах за 100 лева на месец, като му служеше като роб до пълно изтощение. Отслабна с 20 килограма, разболя се и сега е на легло, а аз нямам пари за антибиотици и други лекарства. Много малко са милостивите хора, които понякога ни купуват хляб и нещо за ядене, защото ни се налага да живеем само с моята малка пенсия от 160 лв. плюс още 20 лв. вдовишки и дребни пари от ТЕЛК-а.
Така, изправени на ръба между живота и смъртта, с вашата грамота ми дадохте стимул и надежда да живея. Затова още веднъж дълбоко благодаря на „Десант“ - най-българския, правдив и богат с патриотизъм вестник!
