Криворазбраната българска демокрация излюпи една нова професия, едно ново поприще за някои силно амбициозни български граждани.
Не ти трябва да се блъскаш да търсиш работа и да се трудиш, а просто ставаш действащ политик.
Събираш, значи, роднини,комшии,приятели и познати от цялата страна и създаваш партия с някакво гръмко име. Организираш, значи, структури по градове и села от твои авери, известни бабаити и верни послушковци, готови да те следват до края на света. Ако имаш късмет, ставаш лидер на новата партия или в най-лошия случай вярна охрана на избрания вожд. И току-виж, че партията ти влязла в Народното събрание, а ти ставаш достолепен български политик, „избраник на народа“. Години наред си живуркаш мирно на парламентарните банки, кога слушаш, кога не, а понякога и блажено си подрямваш. Ето това е то живот мечта!
А тлъстата заплата, която гушваш всеки месец, радва самодоволната ти душица. Но щом идеш при избирателите си, обещавай, обещавай смело и гръмогласно! Обещавай стотици хиляди работни места, обещавай увеличени детски надбавки и пенсии, и пътища, и болници...
Но ако партията ти има някакви затруднения, някакъв вот на недоверие или протести срещу нея, тогава събирай смело антипротестиращи. Такива като Мишо Шамара например, който с пяна на уста и святкащи очи защитават яростно кабинета на Орешарски. Наскоро един от тези „антипротестиращи“ беше дошъл в София на митинг, според думите му „Да се разкара, ей така, просто за развлечение“.
Той дори не знаеше името на българския президент, нито на министър-председателя, но там, при кряскащите пенсионери, го водеха важна бройка за поддръжка на правителството. Тежко и горко на червената партия-столетница с такива симпатизанти и последователи!
А ние постоянно се тюхкаме и чудим, защо ли сме винаги на последно място в ЕС и по бедност, и по корупция, и по престъпност, и по какво ли не още!
