Проблемът същестува само в някои училища, затова не е широко известен
Автор: Илияна Христова
Първият учебен ден винаги е съпроводен с патетитика. Речи, пожелания, сълзи… Всичко щеше да е прекрасно, ако в образованието ни не се вършеха беззакония – като критериите за прием на първолаци например. Има ги само в някои училища в 3-4 града и съществуват отскоро. Затова и проблемът с тях не е широко известен.
Всичко започва с въвеждането на делегираните бюджети и по-специално – с формиранто им изцяло от бройката на записаните ученици. Школата взеха да се напреварват да приемат деца без оглед на база, преподавателски състав и т.н. Някои дори минават за елитни. По принцип това са разположените в центъра на градовете. И към тях започнаха да се стичат ученици, като кандидатстващите надвишават многократно възможностите на училището.
За първи път за този проблем се заговори през 2011 г., когато за записване в десетината елитни училища в София заявиха желание два пъти повече първолации, отколкото съответните учебни заведения могат да поемат.
Тогавашният просветен министър Сергей Игнатов препоръча да се въведат критерии, на базата на които да се правят класирания. Въведе се точкова система. Всяко училище си измисляше съответните правила на своя глава. Едни педагогически съвети решиха, че подреждането ще става според местожителството – колкото по-близък е адресът, толкова точките са повече. Други отчитаха местоработата на родителите. Трети решиха, че с предимство трябва да бъдат децата на учителите. Освен в столицата, тази практика се разгърна и в 5-6 учебни заведения в Пловдив и Варна.
Освен че са наситени с крещящи несправедливости, въпросните критерии често се отличават и с откровени нелепости в замисъла си. Как например се определя близостта до даскалото на адреса, на който живее ученикът – по права въздушна линия ли, или по метрите, изминавани по уличната мрежа? И кой ще ги измерва – чичко Гугъл ли, или учителите по математика и география, да речем?
А тези подробности са важни, тъй като борбата за приема в елитно заведение е безмилостно жестока и епична. Както може да се очаква, комичните на пръв поглед недомислия отварят широко вратите за промъкването на връзкари в класните стаи на тези учебни заведения.
Проблемът остана и през настоящата година. Родители се заеха да атакуват пред комисията по дискриминация недомислените критерии, но се оказа, че не били дискриминационни. Проверка на “Десант” обаче показа, че все пак не може да се каже, че са законни.
Няма такъв нормативен документ, заповед, постановление или инструкция, който до дава възможност на педагогическите съвети, респективно на училищните директори, да определят критерии. Препоръката на Игнатов от 2011 г. е просто пожелателна. Училищата имат автономия, тя е разписана в закона за просветата. Но тя касае правилата на вътрешния ред. Критериите остават извън този обхват. Всички правомощия, които имат настоятелства и педагогически съвети свободно да определят правила, засягат организацията на учебния процес, след като ученикът вече е приет.
Защо е допуснат този нормативен вакуум? Приемътт в гимназиите е регламентиран, но на най-малките – не. Обяснението е просто – законът за просветата бе променян последно по времето на Даниел Вълчев, когато никой не е предполагал, че ще се стигне някога до „битка за първокласници”. След като това затруднение назрява, училищните управи вече нямат интерес да бият тревога. В мътни води най-лесно се ловят ученици.
Сегашното министерство на образованието се зарича да пише нов закон. Но учебната година започна, а нищо такова не се случва.
България страда от крещяща нужда от деца. Абсурдно е, че там, където ги има – големите градове, се появяват подобни недомислия. Но няма страшно – нали сега на талази прииждат сирийчета, които ще ги учим на родната ни реч, та да попълнят школските редици на все по-оредяващите на места и дори закривани в някои по-малки села български училища любими.
