Завършила съм видинската английска гимназия през 1983 г., а сега съм старши учител по английски език във врачанската езикова гимназия.
Прочетох в бр. 98 на „Десант“ от 3 март 2011 г. статията „Видинско обезлюдява“ и реших да разкажа за нашата среща на випуска, която се състоя в началото на август т. г. От години чаках тази среща. И ето, че се случи! Среща след 30 лета в града, в който минаха петте най-важни години от живота ми!
С трепет и вълнение вървя из познатите улички, а наоколо – непознато. Влизам в любимата ми руска книжарница, откъдето навремето единствено се снабдявахме с английска и американска литература в оригинал, но сега тя е превърната в магазин за бебешки дрешки. А къде е руската книжарница? Няма такава. Поради липса на необходимост. Днешната младеж не чете. Тъжно, но сдържам сълзите си. Тепърва ми предстои среща със съученици, някои от които не съм виждала от завършването. Ще видя и класната, и учителката ми по английски, които начертаха пътечките в житейския и професионалния ми път.
Наближавам четириетажната, боядисана неприветливо сграда на гимназията. Спъвам се в боклуци, боря се с плевели. Като че ли животът в района на любимото ми училище е спрял в момента, когато сме го напуснали – преди 30 години. Все още сдържам сълзите си…
Ето го огромният двор за утринната ведрина. Търся си бялата точка, която безмълвно ме инструктираше всяка сутрин къде трябва да стоя. На бялата точка и нито милиметър отклонение… Няма я. Няма точки! Има плевели. Плевели, които нахално си проправят път сред счупените плочки… Същите онези плочки, остаряващи заедно с нас, несменяеми. Колко ли Дунавски хора помнят! Който тогава не го е научил, пропилял си е младините! Телефонен звън разцепва тишината. Класната! „Елке, аз съм пред главния вход, но не знам откъде да мина. Къде сте вие?“ „В двора за ведрината, госпожо… другарко…“ Милата, пенсионирана преди около 20 години, и тя не може да се ориентира сред джунглата и бунището…
Вече сме се събрали малка групичка съученици, с някои от които наново се запознаваме. Други шеговито вмятат: „Добре че са социалните мрежи в интернет, за да се разпознаем.“ Изведнъж погледът ми попада на дребна на ръст и леко приведена женица, запътила се към нас. Класната! Колкото повече приближава към нас, толкова повече сме убедени, че е тя.
Секунди мълчание и опит да ни разпознае. Кой кой е? Кой кой беше? Въпроси с повишена трудност. Помагаме с жокери. Бързаме да запечатаме всеки миг и с фотоапаратите преди да влезем вътре. Влизаме. Отново по стълбичките, по които ни проверяваха всяка сутрин за изрязани нокти, вързана коса, бяла якичка, зашита емблема…
Дъхът ми спира и неволно се оглеждам. За първи път минавам по тях, нарушила всички правила. Дори и косата ми, не само, че волно се развява, но е и с цвят червен. А бях най-изпълнителната и дисциплинирана ученичка.
Само цветът на стените в дългия коридор е променен. Стигам до нашата класна стая. Със страхопочитание натискам бравата. Влизам бавно. Черната дъска е бяла. Оглеждам се наоколо – без изменение. Стерилно – без компютър, без мултимедиен прожектор… Времето е спряло още преди 30 години.
Качвам се до четвъртия етаж, където 19 момичета споделяхме обща спалня с два гардероба и една маса. Там беше общежитието. Панса, както му викахме. Сега е склад за боклуци и строителни материали. В кой психотрилър на Хичкок се намирам? Мистично и страшно. Но повече е тъжно.
Вече не сдържам сълзите си и се разплаквам. Фоайето с телевизора без телевизор… Бавно слизам надолу – учителското крило, цветята, столовата. Нашият „стол“, в който проядох всичко. Метаморфозата не беше подминала и него, но този път грозната гъсеница се беше превърнала в красива пеперуда – просторен физкултурен салон. В здраво тяло – здрав дух!
Тръгвам си от Моята Английска гимназия с невероятното усещане на умиление и носталгия. Занемарена и неподдържана, но моя и единствена, защото ако не беше тя, нямаше да съм аз.
