Българоцентристки ли са българските учебници

Автор: Диана Славчева

Една публикация в социалните мрежи разтърси тези дни не само българското интернет общество, но и вдигна цяло цунами от недоволство сред обикновеното гражданство в страната ни. Ролята на йерихоновата тръба, предизвикала този потресаващ резонанс, изпълни един учебник по музика за шести клас.

Скандалното в него е, че съдържанието му включва турската песен „Гел янъма“ - ще рече „Ела при мен“, която тийнейджърите трябва да научат на чист турски език. И тъй като малцина са тези, на които турският уж е „майчин език“, за българчетата – синове на земя прекрасна и на юначно племе, текстът е даден освен в оригинал на турски, но и с транслитерация на български език.

Превод естествено няма, така че дори да се намерят ентусиазирани шестокласници, които да го научат наизуст – както се изисква по учебна програма – то едва ли ще им стане ясно какво точно редят трелите, които се леят от гърлата им. От припева: „Вер елини, ал мендили, чек халайъ, хей“ например, само едно „хей“ звучи познато. Оттам нататък „Дьон бир саа бир де сола“ и прочее, ще прощавате, ама звучи малко като „Гледай си работата“ или някаква друга ругатня – кой може да ти гарантира, че не е баш туй, я!

„Не намираме необходимост децата да бъдат принуждавани да сричат на неразбираеми езици. Това не е начин да ги приучим на разбирателство и културни връзки – това е единствено начин да ги затормозим", коментира случая лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов. Патриотите се канят да поискат спешно от министъра на образованието отговор на въпросите кой е разпоредил подобни уроци да влязат в учебните планове и кога ще отпаднат те от учебното съдържание на часовете по музика.

Всъщност ние априори можем тутакси да отговорим, че едва ли ще отпаднат. По-скоро е възможно обратното – занапред по-често да ставаме свидетели на подобни текстове в българските учебници. Просто защото такива са насоките на критериите, поставяни от Образователното ни министерство към написването на учебници – в тях да има представено етнокултурното разнообразие.
Любопитен е например един мониторингов доклад за етноцентризма в учебниците по музика още за първи и втори клас.

Той е изготвен от някоя си Янка Тоцева през 2004 г. и е издаден от НПО „Етнотолеранс“, на което сдружение госпожата е член. Титулувана като доцент, от биографията й разбираме, че е родена и израснала в Шумен, „където е живяла в мултикултурна среда“ и покрай всичката си друга дейност на преподавател и учен, е участвала  в национални и международни конференции и форуми по проблемите на образователната интеграцията на малцинствата, а също така е била и ръководител на проекти за работа с ученици роми и директор на ромски и мултиетнически лагери.

Та тази персона, правейки преглед на одобрените учебници по музика, установява, че в един от тях например „не присъства произведение от ромски, турски или арменски автор или представящо фолклорните традиции на тези етноси, традиционно присъстващи в България“ - нещо, което поне за първи клас не е предвидено в учебната програма. Което не й пречи да направи извода, че „учебникът е българоцентристки и не дава дори потенциални възможности за запознаване с фолклор, песенно богатство или традиции на другите етноси, населяващи нашата родина, както и за осъщестяване на интеркултурен диалог“.

Но видите ли, в друг един първолашки учебник имало включени една песен на Жул Леви и три на Хайгашод Агасян, така че тя виждала в това възможност „разговорът за етническата принадлежност на тези български композитори“  да бъде подходящо използван за идентифициране на етническата им принадлежност (т. е. единият е с еврейски, а другият – арменски произход, б. а.) и разкриване на многообразието!

Като положителен пример Янка Тоцева посочва един друг пък учебник, дето в него били включени песни на народи от различни краища на света, „представящи разнообразни национални и етнически модели на песенно творчество“ - такива като португалската песен „Седем утрини”; като немската детска народна песен-игра „Хей, дете танцувай с мен”,  като румънската детска народна песен „Танц румънски, мил и драг” и дори предложената за слушане китайска народна музика „Чуруликането на сто птици”.

И не на последно място светъл пример е африканската народна песен „Гумбу Кумбу”, която на всичко отгоре  била „подходящо илюстрирана с малки негърчета“. „Това – както отбелязва госпожа доцентката –  са доста сполучливи според нас опити да се запознаят първокласниците с различието – както езиково, така и в антропологически аспект  – негроидна раса, монголоидна раса – китайка на илюстрацията“. Но пък нищо не се казвало или показвало във връзка с етносите, населяващи нашата родина.

Обаче Тоцева е съзряла „интеркултурен потенциал“ в урока „Пазарджишко право хоро“ в един от учебниците по музика за втори клас. Там той бил илюстриран със снимков материал на Трайчо Синапов и Димитър Пасков – Тигъра с инструментална група, от което била видна... „ромската принадлежност на двамата музиканти“. 

Пак същата тази специалистка, този път в съавторство с някоя си Мерал Мехмед, е изготвила подобен доклад и за учебниците по музика за трети и четвърти клас, за които все пак в общото представяне на учебната програма е записано, че чрез обучението по музика трябва да се разширят  „знанията за българския музикален фолклор и фолклорните традиции на другите етноси”. Демек – имаме основание да дирим под вола теле, т. е. турски маанета в български учебник.

Така например във въпросния мониторингов доклад се посочва един учебник за четвъртокласници, в който „турците могат да открият себе си само чрез споменаването на един танц – кючек, представен като пример за сравнение с метрума на дайчовото хоро”. Кючекът, както ще научат децата, бил „един от най-старите класически танци в света”, който от Азия и Африка бил пренесен в Европа, а преди стотина години стигнал и до Америка. 

Ромите пък можели „да разпознаят представителя на своя етнос Иво Папазов Ибряма от споменаването на името му на стр. 47”.
Интересно е да разберем дали например българчетата, които живеят и учат в Испания, да речем, могат „да разпознаят своя етнос“ в някой от учебниците на Иберийския полуостров. За целта, разбира се, следва между уроците за фламенкото и пасо доблето да се мъдри и текст за българската ръченица например. А дано, ама надали, както се казва.  Но със сигурност, ако такова нещо няма, едва ли ще има обвинения, че помагалата са испаноцентристки.

Хайде да не се лъжем – това с турските песни е същото като с новините на турски език. Какво още трябва да се случи, за да разбере управляващата ни върхушка, че не може повече да се правят етнотолерантни отстъпки и трябва да браним националната си чест, като не позволяваме турцизирането да плъзга отровните си пипала из всичко българско и родно.
В Турция например, отколе действа закон, съгласно който всички географски имена следва да са на турски език. А опитът това да се направи у нас бе посрещнат на нож от функционерите на ДПС. Нека припомним, че още преди две години, при предишното си управление, ГЕРБ отказа да се побългарят турските имена на улици и местности, защото историческата памет трябвало „да бъде пазена такава, каквато е“.

Не виждам турците нещо да са изгубили историческата си памет, като са си сменили названията на тези обекти. По-скоро това доста добре стимулира менталните им напъни, та стигнаха дори до там да смятат, че са открили Америка. И колкото да е тъжно, трябва да признаем, че ние пък май още не сме открили България.

В категории: Образование , Горещи новини