В началото на годината се срути и знаменитата къща във Велико Търново на сестра му Кокона Анастасия
Автор: Здравка Христова Снимки: Авторът
Захласнати в проблемите на ежедневието си, все по-често ставаме жертва на нихилизма и забравяме за бележитите ни предци, посветили живота си и завещали парите си за развитието на старопрестолно Търново. Примката на забравата задушава историческата ни памет към не един или двама видни търновци. Един от тях е Никола Савов Хаджиилиев, по-известен като Никола Пиколо. На 16 март се навършиха 151 години от кончината му.
„Дължимото уважение към именити българи, особено ако са наши съграждани, налага да бъде овладяно захласването по пикантериите и жълтините. Вместо да тачим Никола Пиколо, търсим блудкавите истории на сестра му Кокона Анастасия. Но от прехласване по коконата постепенно загърбваме нейния прочут брат.
Забравили сме и един от нейните най-близки комшии Тодор Лефтеров, платил с живота си за своята революционна дейност и оставил ни неговото „По-добре ужасен край, отколкото ужаси без край!“. Забравяме историческата заслуга на Евгения Кисимова с нейната реална, мащабна и полезна за търновското общество дейност", ядосва се Бончо Антонов, съсед на самосрутилата се къща на коконата във Велико Търново.
Търновската памет за Никола Пиколо е сведена до наименоването на една от най-живописните улици в старопрестолния град, с неповторима панорамна гледка към Трапезица и водеща към Царевец. В началото й, на стотина метра от площад „Велчова завера“, през 1980 г. е вдигнат паметник на именития възрожденец.
И тук ти идва да възкликнеш – хубава работа, ама българска. В малката градинка между две рушащи се сгради, където е издигнат постаментът на бележития търновец, са разположени кварталните контейнери за смет. По тази причина не един или двама туристи възкликват и оприличават паметника на бележития учен, филолог елинист, публицист, лекар, общественик, просветител и революционер на постамент на клошаря. За този паметник се сещаме по време на предизборни кампании за кметските избори веднъж на четири години, когато младежките партийни организации се надпреварват кой да почисти района около него.
На улица „Никола Пиколо“ едно до друго се извисяват руини и знакови за туризма във Велико Търново обекти. В самото й начало е сградата, купена за нов дом на Административния съд, явяваща се паметник на културата, която поредна година стои празна и чака финансиране за ремонт. Следват възстановените консулски къщи, срещу които стърчат развалините от Абаджийския хан, а малко по-надолу са буренясалите останки и на темелите на Арменската църква.
Всичко това може да видят по пътя си туристите, тръгнали към Царевец, в близост до намиращия се на същата улица Мултимедиен посетителски център със силиконовите фигури на царете от Второто българско царство.
Никола Савов Хаджиилиев е роден през 1792 г. в Търново в семейството на видния търговец хаджи Сава Илия. Учи в родния си град и в княжеската академия (гръцкия лицей) „Свети Сава" в Букурещ. Заради ниския си ръст там получава прозвището Piccolo (т.е. „малък“, „малчо“).
Академик Иван Радев отбелязва за Никола Пиколо в книгата си „История на българската литература през Възраждането", че през 1810 г. младият търновец става вторият преподавател по френски език в букурещката академия. В румънската столица през 1811 г. той превежда на гръцки книгата на Жан-Жак Русо „Емил или за възпитанието“, но преводът му остава неотпечатан.
От 1815 г. до 1818 г. Никола Хаджиилиев преподава френски език в гръцката школа на остров Хиос. След това заминава за Одеса, където става директор на Одеския театър. Там той превежда на новогръцки знаменитата творба на Софокъл „Филоктет" и пише „Смъртта на Демостен". Двете пиеси са играни с успех в гръцкия театър на града, а „Смъртта на Демостен" е преведена и на английски език. Одеската постановка на „Филоктет" е първото в ново време представяне на древногръцка драма на гръцка сцена.
В Одеса Никола Пиколо се включва в тайната гръцка революционна организация „Филики етерия“ („Дружество на приятелите“), която се бори за освобождението на Гърция и създаването на независима гръцка държава.
Избухването на Гръцкото въстание го заварва в Париж. Там той написва в гръцки патриотичен дух поемата „Към лекаря Гларакис, завръщащ се в своето отечество Хиос" (1820).
По-късно българският революционер заминава за Лондон, за да търси подкрепа за въстаническата кауза. През 1822 г. се установява на остров Идра с намерение да участва в политическия живот на нова Гърция. Впоследствие преподава философия в Йонийската академия на остров Корфу (1823-1824) и в тази връзка прави гръцки превод на Декартовото „Разсъждение за метода“ (1824).
Никола Пиколо е и лекар. През 1829 г. той завършва медицина в Италия – в Болоня и Пиза. Същата година практикува професията си в Париж, а след това 11 години е доктор в Букурещ.
През 1830 г. започва лекарска дейност като инспектор на някои училища и болници в Букурещ. Смята се, че възрожденецът се е славел навремето си с добро реноме на специалист. До 1834 г. е доверено лице и личен лекар на руския губернатор на Влахия граф Павел Кисельов.
Той взима активно участие в овладяването на избухналата в периода 1830-1831 г. чумна епидемия в Румъния.
Но като цяло медицинската му практика е кратка. Той се отказва от нея, отдавайки се изцяло на разгадаването на древногръцката литература.
През 1840 г. Никола Пиколо се преселва в Париж, където остава до края на живота си. Във френската столица той издава произведения на старогръцката и византийската литература, прави преводи от френски, английски и немски на новогръцки и от старогръцки на френски. Така си създава име на един от водещите парижки елинисти. В Париж той се движи в средите на видни френски интелектуалци като Шарл-Огюстен Сен Бьов, Стендал, Виктор Кузен, Франсоа Гизо.
Но във френската столица Никола Пиколо работи и за българската кауза, като предоставя сведения за страната ни на пътешествениците Жером-Адолф Бланки и Сиприен Робер, а по време на Кримската война се застъпва за автономия на България.
Търновецът е привърженик на идеята за политическа автономия на българите. В общуването си с известни политици и интелектуалци във Франция той представя проблемите на своите сънародници и търси съдействие за политическото им освобождение.
Никола Пиколо умира на 16 март 1865 г. в дома си в Париж. Приживе е пожелал да бъде погребан в легендарните гробища „Пер Лашез“ без църковно опело. Със завещанието си оставя значителната сума от 12 хиляди франка на училищата в Търново и 1500 франка на търновския храм „Успение Богородично“.
И до днес битуват споровете коя е родната му къща в Търново. Според едни източници, това е домът на Кокона Анастасия, където има поставена паметна плоча на възрожденеца. Според други – бащиното му огнище е било близо до църквата „Свети Спас" – на мястото, където се намира днешната Регионална библиотека „Петко Славейков".
Никола Пиколо не се жени, но на преклонна възраст решава да осинови младо търновско семейство, за да остави наследници, разказват съседите от консулските къщи. В него се раждат две деца – Сава и Антония Стефанови. Те заминават за София, където стават известни научни работници. След реституцията братът и сестрата получават половината от къщата на Кокона Анастасия, която продават и умират на преклонна възраст без да оставят свое поколение.
„Болно ми е, че на ул. „Касет" 28 в Париж, където Никола Пиколо приключва земния си път, няма и най-малък паметен знак, който да напомня за него и великите дела, които е вършил приживе", казва съседът на порутената къща на коконата Бончо Антонов. Той призовава българските власти в Париж да отдадат почит към бележития търновец и българин, като поставят барелеф или друг паметен знак на парижката улица.
