Още личат драсканиците на осъдените по стените в килиите на смъртниците, обособени в приземието на първата държавна текстилна фабрика на Балканите
Автор: Диана Славчева Снимки: Авторът
Докато в последно време из страната като епидемичен пристъп на лудост масово се рушат стари тютюневи складове и фабрики, в Сливен един паметник на културата, преживял най-различни превъплъщения в дългата си история, сега се възражда за нов живот. Най-страшният някогашен зандан за политзатворници днес постепенно се превръща в един от най-атрактивните музеи в страната.
На мястото на зловещото някога здание през 1836 г. под ръководството на Добри Желязков се полага началото на текстилното индустриално производство в българските земи, гласи каменен обелиск, извисяващ се до входа край високия затворнически каменен дувар.
Всъщност това е първата държавна фабрика изобщо на Балканите, които тогава се намират под властта на Високата порта. За да отвори врати, предприятието получава благословия лично от султан Махмуд ІІ, който издава ферман, даващ зелена светлина за начинанието .
Дотогава Османската империя внася текстил от западноевропейските държави, но когато падишахът вижда мострите от сукното и шаяците, произведени от българина, тутакси решава да си заработи слава като прогресивен деятел като узакони манифактурата му. Че на всичко отгоре отпуска и 2 милиона гроша за развитие на производството.
Фабрикаджията, както започват да наричат предприемчивия сливналия съгражданите му, запретва ръкави и сътворява истинско технологично чудо за времето си по нашите ширини. Той е натрупал опит в текстилни работилници при пребиваването си в Екатеринослав (дн. Днепропетровск) и по-късно внася оттам част от машините – станове, чекръци и дараци. Докато е в Русия, Добри Желязков извършва нещо, което днес наричаме икономически шпионаж – той скицира някои от предачните съоръжения, нужни за производствения процес, и после по неговите чертежи те са изработени от местни майстори.
По този начин сливналията оборудва фабриката си, така да се каже, по последна дума на техниката. Някои от старите жители на махалата разказват как като деца са слизали да си играят в подземните тунели, в които тогава все още стояли някои от инсталациите, задвижващи становете с помощта на водна тяга, създавана от вкараните в подземията потоци от близко течащата река. Днес тези тунели са затрупани и личат само шахтите към входовете им.
След Освобождението на България сградата, която с внушителните си размери някога е била втората по големина в страната ни след Рилския манастир, изпълнява различни предназначения, като през 1904 г. е превърната в затвор. Насред просторния двор стърчала бесилката. А срещу централния корпус, дълъг цели 30 м и с зидове от по метър и нещо, се намирало женското отделение. В него докато излежава присъдата си, Цола Драгойчева – първата жена министър в историята на България (на пощите, телеграфите и телефоните), ражда през 1925 г. сина си Чавдар (впоследствие известен наш сърдечен хирург).
В интерес на истината, както пояснява Витан Стоянов, фондохранител от Регионалния исторически музей в Сливен, първите „клиенти“ на затвора били именно представителки на нежната половина на човечеството. През май 1918 г. заради участието си в тогавашните женски бунтове, избухнали заради тежката политическа и икономическа криза в страната в края на Първата световна война, зад решетките са тикнати 60 българки – преди всичко майки, съпруги и дъщери на фронтоваци.
Тъкмо техният престой в тъмницата бележи началото на политическата й история, тъй като допреди това наровете в килиите й са търкали предимно криминални престъпници.
Иначе при изпълнението на смъртни присъди са убити само мъже. По стените на някогашните килии на смъртниците, разположени в приземието, където е бил и карцерът, и до днес личат послания към близките им, издраскани по мазилката от очакващите бесилото. Паметна плоча с техните имена има поставена на оградата на покритото с мрачна слава здание.
Последните политзатворници са освободени на 8 септември 1944 г. През 1974 г., когато сградата е обявена за исторически паметник, възниква идеята тя да бъде превърната в Музей на политическите затворници, но това така и не е осъществено. В по-ново време в импозантното здание се настанява сливенският Регионален център за икономическо развитие, който извършва ремонт на първите два етажа.
През есента на 2014 г. със заповед на тогавашния кмет на Сливен грандиозната каменна постройка е предоставена на музея в града. Неговият директор Николай Сираков е категоричен, че с това се открива добра възможност да се изгради уникален за страната ни музеен комплекс, част от който ще е и намиращият се в съседство Национален музей на текстилната индустрия – един от 100-те национални туристически обекта. А отделно, РИМ-Сливен, чиято историческа сбирка в момента „едвам диша“ в иначе красивата сграда на главната улица (строена от сина на Добри Желязков – Иван), сега има шанс да представи пред публика голяма част от отлежаващото досега във фондовете богатство от над 56 000 експоната.
Понастоящем на първия етаж в някогашния затвор вече са оборудвани част от фондохранилищата и ателиетата за реставрация и консервация, а някои от готовите експозиционни площи на втория етаж вече посрещат посетители. Тук досега са открити четири временни изложби, като първата от тях е подредена през есента на миналата година по повод честването на 130-годишнината от Съединението на Княжество България и Източна Румелия и Сръбско-българската война от 1885 г. Представените фотоси акцентират върху приноса на Сливен за осъществяването на това знаково за историята ни дело.
