Пиша този текст като човек и родител. Той е по повод малка случка, която говори за много неща. На 1 май, навръх Великден, а и следващия почивен ден, музейният комплекс „Плевенска панорама” се оказа затворен. Семейството ми и още хиляди други гости на града от различни краища на страната останахме буквално шокирани от невъзможността да посетим един от големите исторически символи на България.
Чувствам това не като абсурд, глупост или лошо чиновническо управство. А като лична обида към мен. Кога аз, работещият, мога да заведа децата си на това знаково място, ако не по време на празниците и почивните дни около тях? Чувствам го като неуважение.
Наскоро музейните шефове в Плевен се похвалиха, че над 10 000 души от България и чужбина са посетили „Панорамата” на 3 март. И със сигурност са си давали сметка, че най-малко още толкова ще се запътят към тази забележителност през многото почивни дни около светлия християнски празник. Но са решили да не уважат хората, тръшкайки им вратата. Защо? Не знам, а и няма значение.
„Пътуваме от Смолян, не може да бъде!”, възмути се семейство край мен. „Ние сме от Велико Търново. Българска работа, срам!”, негодува второ. „Как може, та нали точно сега хората имат свободно време. Това е истинска подигравка!”, гневно бе трето.
„Чела съм много за Руско-турската война, интересно ми е”, сподели момиченце от Русе. „И после защо не сме възпитавали малките, защо не сме ги учили на патриотизъм… Те днес какво разбраха?”, констатира обиденият баща.
Почуда, яд и жал се смесваха в мен, гледайки как малки и големи хора от цяла България тържествено пристъпват към музея и „се удрят” в залостените врати. Мъка ме обземаше при вида на разочарованите дечица. А и малка радост, наблюдавайки поставения там охранител.
Той бе най-обикновен човечец. Без да го кара някой, мило раздаваше на дечицата стари овехтели картички („Ето, да имате нещо за спомен”) и личеше, че му е страшно неудобно да връща хората. Неловко му бе. Колкото безумно и нечовешко бе решението да се затвори за посещения обектът, толкова той бе добър, човечен, с душа.
Само за час по обед бяха отказани 100 души. И нали датата бе 1 май, разочарован посетител заключи подигравателно: „Да, явно са решили да отбележат Деня на труда с почивка”.
Аз няма да се шегувам, няма да пресмятам загубени приходи от билет, нито колко лош е възпитателният ефект, или как да затвориш в най-удобните за посетителите дни противоречи на самата музейна идея.
Не съм бандит, затова и не разбих вратата. Но понеже това не е изолиран случай, ще се обърна от името на всички разочаровани хора към подобни музейни ръководства, вкл. и на „Плевенска панорама”:
Дами и господа, ние пак ще дойдем, ще доведем децата си. Те ще видят, ще разгледат, не е в това проблемът. Бедата е, че не струвате. Моите 5 стотинки в джоба струват повече от вас и ние не искаме децата ни като станат работници, служители, чиновници, началници да приличат на вас. Това значи, че са се провалили.
Това е, друго няма. Обикновеният човек няма какво да противопостави освен възмущение. Но нямате си представа колко много, много струва то.
