На офицерите в Шесто им побелели главите от Ваня Петкова и Светлозар Игов
Автор: Борис Цветанов
Бивш офицер от Шесто (не споменавам името му – човекът е достоен, а институцията никому ненужно анатемосана) казваше: „От Ваня Петкова и от Светлозар Игов в Шесто ни бяха побелели главите“.
За самата Ваня добре познатият ни генерал Петър Стоянов пък пише: „Човек не можеше да си представи, че съществува такова нещо на света... Най-много ни беше страх от буйстванията й по време на писателски срещи“.
Тъй като не сме капитани на кораби, няма да спазим „Първо жените!“ и започваме със Светлозар Игов.
Роденият през 1945 г. човек-оркестър е учен, критик, историк, есеист, белетрист, преводач, литературовед, изследовател, автор на сума ти книги, преподавател в Софийския университет, в Института по литература на БАН... Отдавна са потънали в забрава лудориите му от времето на развития социализъм, които са доказателство, че човек може да е свободен и в условията на тоталитаризъм.
Той е първият литературен критик (това са всъщност и първите му стъпки), който още през 1969 г. ще заяви, че Йордан Вълчев е „основоположник на ново явление в българската литература“. Това е същият писател, за когото сме писали неведнъж, че е един от броящите се на пръстите на едната ръка истински, а не измислени български дисиденти.
Академик Иван Радев отбелязва, че „Ако има сред писателската общност от 40-те до 80-те години трима, които публично са се разграничавали от новата власт и изразявали своята формула като „Бог-Цар-Отечество“, то единият безспорно е Йордан Вълчев“. Само че Иван Радев го заявява след 1989 г. – вече като професор, а Светлозар Игов го удря на масата двадесет години по-рано.
Лудост се иска (как го бе казал Ботев: „Свестните у нас, смятат за луди“) да си на 25 години и да се изправиш не само срещу официалното непризнаване на обиколилия не един и два концентрационни лагери автор, но и в защита на други „спортни от гледна точка на социалистическия реализъм“ поети. И вместо да се подреди в нескончаемата бригада от „похвалджии“, Игов остава да стои вън от строя като истински защитник на смисъла на призванието „литературен критик“.
Край на официалната, минаваме на веселата част.
Веднъж писателското (че и театрално и дипломатическо) недоразумение Дико Фучеджиев, доносник на ДС, нещо спорил със Светлозар Игов. Нашият човек му кипнало и пипнал първото му попаднало по-твърдо тяло – свалил портрета от стената – в случая на Тодор Живков, и го треснал на главата на Фучеджиев...
Нямало последствия. В Шесто били вече претръпнали от щуротиите му. По-лесно е да се изброят видни писатели и партийни босове, които да не е псувал – на публично място!
Веднъж офицер от Шесто го завел в Борисовата градина (тогава наричана просто Парка). Замъква го сред вековни дървета и му казва: „Хайде псувай сега колкото ти глас държи!“. Явно грамотен е бил човекът – по това време в Япония като социални отдушници поставяли гумени тела на шефовете на фирмата в мазето, недоволните работници слизали долу и се отдавали на удари, ритане, псуване по гумените чучела на началниците си... Ей така, някак си им олеквало на служителите, па отивали след туй да продължат ударния си капиталистически труд...
Ама слуша ли Светльо, както го наричали в Шесто. Но пък си и имали слабост към него. Веднъж като минал край „японския“ хотел, видял един милиционер от охраната. Отишъл при него и започнал да псува: от Тодор Живков до Цола Драгойчева.
Милиционерът се хванал за главата. Дошъл после на себе си, но нашият човек не спира и оня го „закопчал“. „Я не ме закачай бе, аз съм Светлозар Игов!“ – изрепчил му се Светльо. Блюстителят на реда малко се стъписал, но наоколо вече се била събрала тълпа народ – чудо невиждано – и отвърнал: „Аз не мога да познавам всички футболисти“. От което критикът кипнал: „Ти за ритнитопковец ли ме имаш, бе?“ и т.н.
Стигнало се до съдия. Оня определил затвор за дребно хулиганство. Светлозар без да си поплюва напсувал и него, че го нарекъл и фашист на всичко отгоре. И хайде в тухларната за 15 дена – във Войково. Лято, пек, горещини, той – остриган.
Лично Григор Шопов, като минали два-три дни, казал: „Абе не е лошо момчето, национален капитал е, има псориазис, закъде с тая остригана глава?“. Отишъл офицер в тухларната и съобщил на Светлозар: „Свободен си“. А той го напсувал и заявил: „Мене и тука си ми е добре“. Насила го измъкнали. После звънял по разни хора от висшия ешелон да си го върнат във Войково и псува ли, псува...
И нервен бил, отчитали в Шесто. Треперели какво може да стане по международни форуми. А тях те следили особено стриктно...
Ваня Петкова (1944-2009) пък се смята за най-скандалната българска поетеса.
Ако минавате през Езерово, Пловдивско, отбийте се в къщата музей на нейно име, където тя е прекарала последните си девет години. Тук ще намерите онова, което пък няма да видите там.
Ако по време на лудите й млади години имаше демокрация и кикбокс за жени, щеше да е световен шампион – за убийствените й шамари още се носят легенди. За биографията й – също.
Дядо й Иван Скендербеков е от Ростов на Дон, руски генерал с 12 ордена за храброст, а баба й – полтавска графиня, Анастасия. Баща й е диригент на военен духов оркестър, майка й – художничка – емигранти в България. Тук те работят съответно като счетоводител в банка и шивачка, разказва дъщерята на поетесата Оля Ал-Ахмед.
Родителите искат да видят малката Ваня като велика музикантка и й купуват скъпа цигулка от Виена – инструмент, който тя ще намрази за цял живот... Природата си знае работата. Веднъж, отегчено измъчвайки струните, девойката видяла на прозореца птиченце. Гледало я тъжно-тъжно. Захвърлила „любовта на Паганини“ и написала стихотворение. Оттук нататък тръгва пътят й към Олимп.
Не знам колко вярно има в това, че писателското недоразумение от второ поколение Милена Фучеджиева е била изключвана от училище за непристойно поведение, но Ваня е била на крачка от изритването й от гимназията. По време на уроци не само че не внимавала в час, но си пишела стихове и рисувала карикатури на даскалиците. Веднъж погнала с мократа гъба съученичка и я хвърлила по нея, но „учебното помагало“ уцелило лицето на директора. Отървал я само отличният й успех.
Скандалният властелин на писателските майтапи Божидар Божилов й дал зелен семафор в „Средношколско знаме“ през 1959 г. След време, безработна по понятни причини (казахме вече за кикбокса), тя отива при него да й ходатайства някъде за работа. Той рекъл: „Седни ми на коленете, а аз ще си помисля“. И Ваня му отпрала два шамара – патента, който никой не може да й отнеме.
През 1965 г. се запознава в „Ялта“ с един красавец от Судан. Любов от пръв поглед. За да им се роди не само Оля, но и да преживеят още какви ли не чудесии. Диляб Азаи му било името, а тя го наричала Диабчо. Нестандартен като нея. Тъмни сделки, какво ли не...
Ветерани от Шесто разправят, че имало и алъш-вериш с наркотици, ама в ония години си е било като в детска градина. Хващат го на няколко пъти натясно. Хайде в милицията. И като по телепатия там – веднага: Ваня. Шамар наляво, шамар надясно (Чък Норис би трябвало да се учи от нея). И го отървавала.
Имала си и ангел хранител там. Офицерът Петко Михов. Колко пъти я „спасявал“, брой няма. Хване я под ръка, хайде на разходка: „Ваня, ти си умна жена. Абе, брой до пет като ти дойде на ума да шамаросваш някого, брой до пет бе, сестро“, а Ваня: „Добре, Петко, добре“. И дотам.
Веднъж вербовчик натегач решил да я приобщи към системата. Още едва започнал и Ваня го прекъснала: „Да кажеш на Петко, че два пъти броих до пет“ и тряснала патента си. Оня се търколил на земята.
За нестандартността й говори и приятелството с подобни немирници и смутители на спокойствието като нея – Николас Гилен, с когото са астрални близнаци (родени и двамата на 10 юли), Булат Окуджава, с когото пеели песни до зори, Евтушенко, Радой Ралин, списъкът е безкраен.
