По страшния и славен път на Ботев поемат и дузина добруджанци

Автор: Пламен Николов

Общоприето е схващането, че националноосвободителното движение в Добруджа е слабо, неорганизирано и епизодично. Това всъщност не отговаря на истината, защото в добруджанските гори след средата на ХІХ век действат хайдушки чети, после Васил Левски посява семето на бунта в Северна Добруджа и в тази изконна българска земя са живели видните революционери Стефан Караджа и поп Харитон Халачев. А когато избухва Априлското въстание, 12 добруджанци се записват в четата на Христо Ботев, като някои от тях оставят костите си по страшния, но славен път на борбата за свобода.

Един от тях е Спас Соколов. Той е роден през 1854 г. в Тулча. Предполага се, че се свързва с революционните кръгове в родния си град, известен като крепост на българщината в Северна Добруджа през Възраждането, още около 20-годишен. Явно войводата го е познавал отлично, след като му гласува доверието да го включи в щаба на четата.
След смъртта на Ботев и разпръскването на четниците Спас Соколов първо обикаля Балкана с отряда на Никола Войновски, след това обаче се присъединява към групата на Димитър Икономов.

Пленен е от турските потери край село Литаково. Откаран е в Орхание, оттам в София, където е изправен пред турския съд. Обвинен е, че е сред ръководителите на четата и е осъден на смърт.
В спомените си Димитър Икономов го описва като безстрашен и отдаден на освободителното дело младеж. Соколов не трепва дори пред лицето на смъртта. Ето какво пише за престоя им в затвора Димитър Икономов: „След обявяването на присъдата Спас бе завладян от чакащото го. Като го попитах за какво жали, той ми каза, смеейки се, „забравих, че утре ще ни бесят”.

В последния момент смъртната присъда е заменена с вечно заточение в окови на остров Родос. Спас Соколов е освободен през 1878 г. по силата на общата амнистия за българските революционери. След завръщането си в България бива назначен за окръжен управител на Враца.
Спас Соколов остава верен на Отечеството и на борбата за обединение на българските земи, разпокъсани по силата на несправедливото решение на Берлинския конгрес. Той сътрудничи на дейците на ВМРО, а в дома му се провеждат заседания на организацията.
Двамата му синове – Атанас и Иван, загиват в Балканската война.

Някогашният Ботев четник е един от отявлените противници на цар Фердинанд. Той участва в комисията, която търси отговорност от премиера Васил Радославов, довел страната до две национални катастрофи.
Умира през 1922 г. в София.
От Тулча е и един от знаменосците на Ботевата чета – хаджи Георги Найденов – Гръблаша. Неговият род е от Щипско. При качването си на парахода „Радецки” той носи собствено знаме с червен лъв и е назначен за четвърти знаменосец. Неговият пряпорец се развява по пътя на четата до Милин камък, където е и лобното място на Гръблаша.

Друг виден Ботев четник, роден в Добруджа, е Владимир Друмев Върбанов от град Мачин, също в Северна Добруджа. Той е един от най-младите участници в четата – роден е през 1856 г. и се включва в освободителните борби ненавършил още 20 години.
Владимир Върбанов също е заловен с групата на Димитър Икономов край Литаково на 27 май 1876 г. (стар стил). Бил е осъден на години затвор, но впоследствие е амнистиран.
След това се връща в Мачин и започва да събира чета, с която да участва в Сръбско-турската война. Но отново е арестуван от турските власти, като после е освободен след застъпничеството на богатия местен българин Димитраки бей.

Владимир Друмев не изоставя пътя на борбата, през 1877 г. постъпва като доброволец в Българското опълчение и взема участие в решителните сражения по време на Руско-турската освободителна война.
След Освобождението се завръща в родния си град, но след като става ясно, че Северна Добруджа остава в границите на Румъния, се преселва в свободните български земи. Работи като чиновник и писар в Тутракан, София, Ново село – Варненско, Аспарухово – Провадийско, Русе и Разград.

След като се пенсионира, се заселва в с. Каменлар (днес Исперих), където умира в самота и бедност на 30 октомври 1918 г., без да остави потомство.
В Тулча е роден и Стойко Димов Колев – Фучеджи. Предполага се, че се е появил на бял свят около 1850 г. Негови съратници казват, че въпреки младостта си, вече бил натрупал опит като четник. Това навежда на предположението, че е хайдутувал и по-рано, най-вероятно заедно с поп Харитон, който води дружината си из Бабадашката планина.
Прякорът му Фучеджи издава професията, която упражнявал – бъчвар.

В родния си град той се запознава с членове на революционния комитет и приема идеята на освободителното дело. За него разказват, че бил много ловък с ножа.
Със сигурност се знае, че Стойко Фучеджи е бил в близки другарски отношения с Филип Тотю, който първоначално е било предвидено да води сформираната през пролетта на 1876 г. чета. Прославеният войвода ценял патриотизма му и не пропускал случай да го поздрави.
Запазено е писмо от 9 май на Филип Тотю до Тома Хитров, в което пише: „Поздравете г-на С. Димова от страна на Ф(илип) Тотю войвода".

Стойко Димов участва във всички боеве на Ботевата чета, пленен е и после амнистиран. Прехвърля се нелегално на румънския бряг. Намира убежище в с Кръижен, при река Калъмъдуй, където се укрива в една българска махала. Местният кмет и нотариус му издават документи, че е румънец. Така Стойко Димов Колев става Стойкин Коля.
През 1877 г. е мобилизиран в румънската армия и участва в Плевенската епопея. След освободителната за България война се връща в Румъния. Изпада в крайна бедност и е принуден да се прехранва с контрабанда на коне. Румънската полиция попада на следите му и Фучеджи е принуден да емигрира. Знае се само, че заминава за Канада, където следите му се губят.

В списъка на Ботевите четници се срещат и имената на други добруджанци, за които историята не е запазила много данни. Това са Димо Пенев от с. Ястребна, Силистренско, някакъв си друг Димо от Аджмалий, Силистренско, чобаните Курти и Илия Божкови от с. Кара Омур (днес Смилец), пак в Силистренска област. Някои от тях са почетени с паметни плочи в родните си села.
Животът и делото на тия ратници за освобождение на Отечеството ни доказва, че и Добруджа не е стояла встрани от всенародния устрем към свободата, че и в тази изконна българска земя във времената на Възраждането е имало достойни хора – истински българи, които не са се посвенили да положат живот и имот и пред олтара на Родината.


В категории: История , Горещи новини