За сто години от своето съществуване НВИМ няколко пъти сменя името си и се мести на нов адрес
Автор: д.ист.н. Ташо Ташев
Предстои да се чества един забележителен славен юбилей – 100 години от създаването на Националния военноисторически музей – събитие и празник не само за армейската, но и за цялата ни културна общественост. Това е един от най-старите музеи в страната – появява се след народния, етнографския, природонаучния и археологическия. През едновековното си съществуване той се е наричал още и Главен, и Централен, а от 1968 г. носи настоящото си название Национален военноисторически музей (НВИМ).
Идеята за създаването на един „общ за цялата армия музей“ тръгва от появилата се през декември 1899 г. в научнопопулярното списание „Военен журнал“ статия от капитан Никола Радев, озаглавена „Необходимост и навременност от един военен музей у нас“. Инициативата е подсказана и от първите опити за изграждането на тъй наречените „полкови музеи“. Импулс за реализацията й дава и организираната по-късно в Берлин военнохудожествена трофейна изложба с българско участие, която гостува в Мюнхен и в други германски градове.
Началото на музейната сбирка се поставя на 4 юли 1916 г. със заповед № 301 на главнокомандващия действащата армия генерал-майор Никола Жеков. Това става в разгара на Първата световна война, след разгрома на сръбската армия и предстоящото влизане на България във война с Румъния, новия съюзник на Антантата. Заповедта идва от Кюстендил, където е настанен щабът на армията. С нея се нарежда всички предмети, които заслужават да влязат в музея, да се изпращат в София на началника на Военното на Н.В. училище. Той, от своя страна, следва да назначи един офицер за завеждащ музея и един деловодител, които да приемат, записват и сортират предметите, заедно със сведенията за тях, „по които да се съди за тяхната ценност“.
В изпълнение на заповедта от 4 юли началникът на Военното училище полк. Стойнов издава заповед № 124 от 28 юли за назначаване на домакина кап. Атанас Димитров за завеждащ музея, а за деловодител – преподавателя по география Димитър Илков. Тесните помещения, предоставени за нуждите на институцията, започват бързо да се запълват най-вече с обемисто трофейно оръжие, постъпващо и от Добруджанския фронт. Множи се и картинният фонд с произведения на Борис Денев, Димитър Гюдженов, Владимир Димитров – Майстора, Константин Щъркелов, Ал. Мутафов, Симеон Велков и други изтъкнати майстори баталисти.
Събирателската работа се засилва, след като за управител е назначен подп.Георги Деянов. Увлечението да се събират предимно трофеи, взети от противника на бойното поле, е преодоляно и в музея започват да постъпват и много други материали. Това и налага да се реквизира временно зданието с 15 стаи на д-р Горанов на ул.“Раковски“ 80, удобно за фондохранилище, но не и за постоянна експозиция или тематични изложби.
За щаба на действащата армия, историческото отделение към него и ръководството на музея става все по-ясно, че проблемите на военния музей могат да се решават успешно само ако той се настани в самостоятелна сграда. Решено е тя да се построи върху предоставения за целта от Столична община терен в Борисовата градина. Проектът е на арх. Н. Лазаров.
Строежът започва през 1918 г., когато войната навлиза в заключителната си фаза, а страната ни – в тежка икономическа криза. Някои от материалите са доставени от чужбина. Работниците са предимно от пленническия контингент – сърби, англичани, французи, италианци и други, занимаващи се в цивилния живот със зидария и дърводелство. Но за България идва нещастният край на войната и строежът е изоставен. По-късно на неговото място се построяват спортни игрища и колодрум.
Съгласно сключеното в края на септември 1918 г. в Солун примирие, страната ни е окупирана от съглашенски войски. Пред голяма опасност се озовава и Военноисторическият музей – голяма е вероятността всичко събрано в продължение на повече от три години да попадне в ръцете на съглашенците. Затова част от материалите са пренесени в къщата на полк. Карайорданов на ул. „Ив. Вазов“ 6, други – в Археологическия музей, Географския институт, Арсенала. Оръдията остават в 4-то артилерийско отделение.
През 1934 г. на носещия тогава името Главен военен музей е предоставено зданието на следосвобожденския военен клуб на ул. „Московска“ 15. Със своите два малки салона и 10 полутъмни стаички, в които едва се поместват събраните вече 37 000 предмета, то се оказва твърде неподходящо за целта, но въпреки големите неудобства, през 1937 г. в тази сграда е открита първата постоянна експозиция, наречена поради недостатъчната площ „временна изложба“, с около 1/10 от наличните материали.
Откриването на музея става тихомълком, въпреки подготвения и предложен за одобрение план, година и повече преди това. Смятало се е тържеството да започне с водосвет, с участието и на църковен хор и войскови команди, да бъдат поканени и 300 официални лица, от които само запасните генерали, живущи в София, са 170. Начело, разбира се, с царя, военния министър и началник щаба на армията. Но организаторите са много притеснени от теснотията, затова предлагат и втори вариант: броят на официалните лица да се ограничи, като се поканят само командващи армии, инспектори на род войска и приравнени, общо около 80 човека. Но и това изглежда не се приема и определените дати за откриването на музея се отлагат една след друга. И може би не на последно място, тържествено откриване не е могло да има и поради липса поне на една по-импозантна зала за посрещане на височайшите лица.
Затова и мечтите и исканията за изграждане на една „нова, застроена на подходящо място музейна сграда с всички удобства, зали, ателиета, където всичко да бъде строго научно и естетично подредено“, продължават и след откриването за посетители на музейната експозиция на ул. „Московска“ 15.
В новия градоустройствен план на столицата, изготвен от немския професор арх. Адолф Мусман, се определя място за строеж на военен музей на Лозенския редут, над тухларните фабрики, край Драгалевското шосе – по това време „голо поле“. Тогавашният военен министър обаче слага резолюция: „Там няма да се строи военен музей!“. Кой е допускал в онова време колко бързо новите столични квартали ще завладеят терени толкова на юг?!
За музея на „Московска“ 15 настъпват и други изпитания. По време на зачестилите през 1943-1944 г. англо-американски бомбардировки на по-безопасно място се изнасят 8400 музейни предмета, опаковани в 50 сандъка, а други 113 от най-ценните, поставени в шест касети, са предадени за съхранение в трезорите на Българската народна банка. Някои от скулптурните произведения отиват в избеното помещение на германското училище и в складовете на ул.“Париж“ 5, но там са засегнати частично от голямата бомбардировка над София на 30 март 1944 г.
След 9 септември 1944 г. музеят вече е с ново име – Централен музей на народната войска (по-късно армия) и се представя предимно с временни изложби, които до 1951 г. са посетени от около 100 хиляди столичани. Наред с тази дейност, от един „отчет“ на музея се вижда, че отново се повдига още по-настойчиво въпросът за „подходяща готова сграда“, която да е в централната част на града, „близо до улица с голямо движение“.
Едно от исканията е за сградите на бившия Военноинвалиден дом на бул. „Скобелев“ 23, разположени на четири улици, и то е незабавно прието. Така през 1952 г. Централният музей на народната армия се настанява на новия адрес. Там той ще остане близо половин век. Скоро след настаняването си там НВИМ започва да създава и свои филиали. Още през 1956 г. е изградена експозицията на Военноморския музей във Варна, а през 1964 г. и „Музеят на бойната дружба 1444 г.“, известен повече като „Владислав Варненчик“.
По-късно се появява и Музеят на авиацията на летище Крумово. През 1967 г. се създава и първият задграничен музей на Първа българска армия в Унгария, отначало в Шиклош, а по-късно преместен в Харкан. Възстановени са и позициите на връх Шипка от 1877 г. и маркиран с 96 железобетонни знака бойният път на Българското опълчение от Свищов до Котел – Везенково.
Любопитно е, че през периода 1952-1989 г. по идеологически съображения не се използват като експонати многобройните изключително интересни царски униформи, наградни знаци, лични вещи, документи и други. Не е възможно и да се закрие залата за Сръбско-българската война от 1885 г., тъй като гостуващият в страната ни президент на съседна страна щял да посети и военния музей.
Тригодишното ни участие пък в Първата световна е показано съвсем символично в малка заличка, за разлика от сръбските, гръцките и румънските ни съседи, тъй като войната била завоевателна, грабителска, несправедлива и пр., а не националноосвободителна за нас. И макар фондовете да пращят от оригинални материали за големите ни победи на западния, Южния и Добруджански фронт, в експозициите липсва каквато и да е информация за командващите армиите, дивизиите и т.н. И това не остава незабелязано за някои западни журналисти, които не крият своето недоумение.
Седемдесетте и осемдесетте години на миналия век отново са изпълнени с надежда, че вече е дошло време музеят да има и нова, самостоятелна сграда. На два пъти това е на крачка да се случи. Първоначално през 1979 г. по проект на арх. Иван Татаров върху терен във Военната академия „Г. С. Раковски“ е направена първа копка от ген.-полк. Славчо Трънски, тогава зам.-министър на отбраната. И когато започва товаренето на първия самосвал, идва заповед „отгоре“ по-нататъшната работа да се преустанови. Защо? Как така? Всички присъстващи онемяват. Няма отговор.
Тази неочаквана намеса принуждава ръководството на музея да издейства друг вариант за ново строителство – върху заетия дотогава терен на бул.„Скобелев“ 23. За да се отвори площ, е премахната експозицията на открито (Артилерийският парк), изсечени са много дървета и накрая е съборена и доста отдалечената сграда на постоянната експозиция, тъй като щяла да пречи на новия строеж. През лятото на 1989 г., когато вече са издигнати няколко етажа, строителството внезапно спира и новата сграда остава непокрита.
Впоследствие със заповед на министъра на отбраната от 1 август 2000 г. музеят преминава към Военната академия „Г. С. Раковски“, за да се устрои на новия адрес – ул. „Черковна“ 92. Там в четириетажна сграда, заемана преди това от щаба на противовъздушната отбрана, той разгръща постоянната си експозиция. Днес музеят съхранява за вечни времена реликвите, които бележат най-важните страници от военната ни история, правейки ги със специфичните си средства достояние на все по-голям брой посетители.
