Как Деветосептемврийският преврат

Автор: Борис Цветанов

Ако се изразим метафорично, при условие, че нарисуваме картина за всяко дадено за Девети септември описание (не само преди промените, но и след това), за изложбата няма да стигнат всички зали на Националната художествена галерия.

Все пак ясно като в мъгла остават няколко образа – все на военни (не отбелязваме чиновете, защото на 8 септември повечето са капитани, а на Девети – генерали): Тодор Тошев, Стоян Трендафилов, Крум Лекарски, Кирил Станчев, Марко Иванов, професионалните превратаджии Дамян Велчев и Кимон Георгиев, вечният Димо Казасов и разбира се, генерал Иван Маринов.

Докато на 8 септември Георги Димитров сънува в Москва народно въстание, повечето от споменатите, след като си пият кафето в „Цар Освободител“, отиват при министър-председателя – стария връзкаджия Константин Муравиев (от кумова срама с тях е и Никола Петков), за да си „поприказват насаме“.

За Муравиев тутакси става ясно накъде бие работата (прочее, той знае какво го чака още на 6 септември, както ще видим) и тутакси скача към козята брадичка Казасов: „Ти си независим от всякакви скрупули, ти си политически паразит и въжеиграч, използвач на всички преврати!“.

Нищо вярно няма в градската легенда, че Муравиев „разбрал“ за преврата заранта на Девети от радиото. Колкото до социалистическите митове, нека само припомним думите на доброто сърце Добри Терпешев в тоя същия исторически ден: „Позор! Как ли ще се черви другарят Димитров пред Сталин, за това, че нашата партия се оказа некадърна да свали фашистката власт“ (ЦДА, сп.1877).

Дреме му на пияндето „герой“ от Лайпциг – той ще извади четката, когато му дойде времето и ще каже на Бащата на народите: „Властта у нас се взе не чрез въоръжено въстание, а чрез помощ отвън, от съветските войски“ („Дневник“, 6 септември 1948 г.).

Иначе официалната история („Историята е курва, която пере мръсните гащи на политиците“, както е казал Атанас Буров) десетилетия ще говори за „революционен поток, воден от Тодор Живков“ (Давид Елазар), а самият герой ще пише „стискаха оръжието и чакаха моя сигнал“ (Мемоари, 1997).

Само че вече споменатият човек от кухнята – Стоян Трендафилов, ще уточни след време, че „революционният поток“ представлявал осем въоръжени с раздрънкани карабини партизани от Шопския отряд.

Иначе наистина около осем души са тия, които вземат властта и я поднасят на тепсия на така наречения Отечествен фронт.

Предисторията обаче е от цели пет дни. На 4 септември вечерта, в дома на Петър Вранчев се събират пак след кафе в „Цар Освободител“. Освен домакинът, тук са още: Добри Терпешев, Антон Югов, Петър Илиев, Тодор Тошев, Стоян Трендафилов и Александър Оббов.

Бай Добри слага картите на масата: съветите ще минат Дунава и ако не заварят у нас симпатизиращо правителство, България ще има съдбата на Прибалтийските републики, където беше разтребено всичко наред, без да се гледа „наш-ваш“... „Давайте сега да видим кой ще вземе властта – Югов разтваря ръце: – „БРП (к) не може...“.

В същото време на вратата на апартамента се звъни, после любезно поканени от домакинята влизат двама типа като слезли от журнал на ФБР: с дълги шлифери, с вдигнати яки, с филцови шапки. Полиция. Те канят присъстващите да се явяват на „спявка“ в Дирекцията на полицията.

На 6 септември всички те са вече насядали на кафе, като диригент ще бъде директорът Сава Куцаров (отклонение за размисъл: официално той ще се самоубие навръх историческата дата, но дали е така или е самоубит, за да се погребе срещата, която описваме – кой да ти каже).

Та ето какво пита гостите си Куцаров: „Какво ви е нужно, за да може всичко да мине гладко и без жертви?“. Гръм от ясно небе! Пръв идва на себе си Вранчев: „Да не се алармира правителството, полицейските постове в нула часа да се приберат в участъците“.
Край. Това е Девети.

В 2 часа и 15 минути през нощта във Военното министерство (там се е настанило цялото правителство) влиза „революционният поток“ (майтап бе, Уили): осем души от Прожекторната рота, които министърът на войната среща с думите „Хайде бе, откога ви чакам!“

Останалото не е мълчание, а баламосване. И ние няма да рисуваме отново „песен за свобода, която пее днес народът“.

Нашата цел е да поразширим съдържанието на понятието „благодарност“, демек да пообогатим достатъчно богатия български тълковен речник.

Петър Вранчев е ухажван известно време като млада булка, докато му удрят балтията.
Да видим  как е с другите. Ще се постараем да разкажем онова, което почти не е известно и до днес.

Започваме с Тодор Тошев. Той е син на прославен генерал от Първата световна война, герой на Добруджанския фронт – Стефан Тошев.

Ще цитираме не историци на прехода, а агент на ДС, който в поискана му справка на 31 юли 1946 г. пише: „Тошев е първият ръководител на удара на Девети септември и Септемврийското въстание“. Според страдалеца д-р Петър Байчев, военен поркурор и съдия, а също и художник, и той пътувал  с джип за Белене, Тошев е автор на оперативния план на Девети.

Да продължим с агентурното мнение за героя на Девети: „липсва му комунистическо убеждение, но е твърд по характер. Движи се в среда антинародна и антикомунистическа“ (1946 г.).

Започва следене и на сянката му. Покрай него е следен още Крум Лекарски и най-вече Стоян Трендафилов. Те всички вече са генерали, времето на „врага с партиен билет“ се подготвя от „времето на врага с генералски пагони“.

Един след друг под лупата на ДС попадат още Кирил Станчев, Марко Иванов и комунистите като Борис Копчев, Петко Кунин, Добри Терпешев... Те всички ще се водят на отчет като „провеждали вражеска дейност в армията и страната“.

Един след друг всички са арестувани. В килията на генерал Тошев е вкарана сюрия от доносници, за да не се изпусне дори евентуално хъркане нощем. Някакъв си следовател М. Зеленков дава специални инструкции на „камерната агентура“: предвид високото самочувствие на подсъдимия, да му се понижи волята за съпротива, като не му се дава възможност да се чувства „генерал“, а обикновен престъпник... да бъде принуден да чувства безсилие... да бъде подиграван непрекъснато заради ниския му ръст...“ и какво ли не още.

Ръководител на следствието е социалистическата легенда (сравняван с Рихард Зорге), съветският шпионин Христо Ботев. „В килията – определя той – да бъде държан непрекъснато напрежение“ (АКРДОПБГДСРСБНА – м, ф 10 (ТК) оп А 16, а.е. 4, л. 56-60).

Специално отношение към Тошев предвижда и заповед на министъра на вътрешните работи Руси Христозов от 4 декември 1950 г. Той приписва на генерала и тясна връзка с обичайния предател Трайчо Костов, предателската федерация с Тито, дори нов заговор за преврат, в който влизали и Славчо Трънски, Борис Копчев, Боян Българанов, Иван Бъчваров.

На ДС била уж станала известна и схемата на вземането на властта: по време на партиен конгрес (това според споменатия голям следовател Зеленков) антиправителствената организация, начело на войскови части, щяла да завземе Министерския съвет, МНО, МВР, летището, граничните пунктове, пощата, БДЖ, комендантствата, радиото (това се казва преврат, не като скорошната пародия у комшиите), ще бъдат арестувани Димитров, Коларов и Червенкова, ще се обяви федерация с Югославия...

Според Руси Христозов това го били признали лично вече арестуваните Иван Масларов и Копчев, които посочили като участник в заговора и самия Георги Чанков...

Тодор Тошев поема с джип към новия „курорт“ Белене. Като в тъп американски филм ще има хепиенд след години: през 1953-та ще бъде реабилитиран, ще замине през 1961 г. със съпругата си Дафинка в ГДР, където тя е назначена за лекар, ще емигрират двамата в Западен Берлин през 1967 г. и по ирония на съдбата ще почине на... историческата дата 9 септември, но през 1976 г.

Да видим как стоят нещата с дясната ръка на генерал Тошев – Стоян Трендафилов. Повишен в генерал, той ще бъде командир на танкова бригада в Първата фаза на Отечествената война, преподавател във Военната академия, а през 1948 г. ще поеме и той с джип за Белене, като междинната спирка е Боданов дол.

Някогашният генерал ще бъде реабилитиран през 1953 г., но социалистическите филери няма да го оставят без наблюдение. Агентът Нено Витанов с псевдоним Панчо ще пише на 25 април 1958 г.: „Трендафилов си остава непокорен и народен враг. Този бивш генерал непрекъснато се изказва, че макар и реабилитиран, никога няма да прости на властта. Желаел скоро да дойде времето, в което да разчисти сметките си с режима за нещастието му“.

През 1947 г. са съдени в стил „московски процеси“, модел 1937-38 Кирил Станчев и полковник Марко Иванов. Макар жестоко инквизиран, Станчев не се съгласява да пее по нотите на ДС. Успява да предупреди съпругата си, че „всичко се случва“. Осъден е на доживотен затвор. Помилван през 1960 г.

Следени и репресирани са още от участвалите в поднасяне на тепсия властта на Девети на Отечествения фронт, разбирай – на комунистите. Архивите на МВР са пълни с доноси срещу генерал Христо Мархолев (запознати твърдят, че имал документи, уличаващи ред комунистически първенци в сътрудничество с полицията), генерал Христо Стойков, генерал Крум Лекарски – осъден на 8 години, реабилитиран през 1953 г.

Особено отношение ДС има към генерал Асен Кръстев, който за участието си в деветосептемврийския преврат е произведен в генерал по лично настояване на професор Петко Стоянов.

Спираме до тук с благодарността на партията – майка към бащите на преврата.
За да не бъдем обвинени в едностранност, ще споменем и още едно име, този път на ортодоксален комунист – Иван Масларов. Той не е от „бащите“ – Девети го заварва в Плевенския затвор, но по-късно е активен емисар по преследване на „враговете с генералски пагони“. Стига до член на ЦК на БКП. Особено отношение взема по Македонския въпрос.

Тъй като много се говори в последно време за издевателствата тогава, ето и какво е записал някакъв филер от ДС - думи, казани от самия Иван Масларов през 1947 г.: „Ние убеждавахме населението да се пише македонско, но то не искаше... Дори отделни наши другари агитатори, си останаха всъщност българи.. Дори родната си майка не успях да убедя да се пише македонка, та камо ли други“.

Масларов е арестуван през 1949 г., реабилитиран през 1964 г. и отново стига до ръководни партийни длъжности. Известната Емилия Масларова не е негова щерка, както смятат някои, а снаха – омъжена е за сина му Антон.


В категории: История