На 15 септември – деня, в който започва учебната година в България, през 1919 г. е роден най-талантливият български творец от моето съвремие – Николай Хайтов. Много са спомените от познанството ми с него и не всички да споделя. Но някои от тях не ми се иска да премълча.
Като ученик в прогимназията, през летните месеци на 1962 и 1963 г. бях на пионерски лагер в родното село на писателя – Яврово. То се явява съседно на Горни Воден, където аз съм роден – тогава то също беше село, а от три-четири десетилетия вече е квартал на Асеновград.
По онова време в летните горещини Хайтов напускаше задушната София и прекарваше по някоя и друга творческа командировка в родното си Яврово. А то е високо в планината, хиляда метра над морското равнище и от него се откроява великолепна гледка накъм Пловдив и плодородното Тракийско поле.
Хайтов бе вече издал няколко книги, публикуваше из вестниците и списанията свои разкази, очерци и пътеписи и бе станал известен като талантлив творец. Още ги нямаше „Дивите“ му разкази, но издадените „Хайдути“, „Разбулена Родопа“, „Писма от пущинаците“ и „Жени хайдутки“ бяха го популяризирали сред младежите и учащите се. Поради което в културно-масовия план на лагера записвахме и срещи с него.
Писателят се отзоваваше с удоволствие на такива покани. Водеше ни до останките от римския път, минаващ в околностите на селото, разказваше ни за Капитан Петко войвода, за Ангел войвода, за хайтите, от които произхожда и фамилията му... Радваше се на любопитството на някои от нас, които ставахме и негови любимци. Спомням си, че веднъж трима-четирима по-любознателни стигнахме с него почти до съседното село Руен.
Когато излезе обемистата му студия „Асеновград в миналото“, както подобава в такива случаи, в новооткрития асеновградски Дом на културата бе организирана премиера с обсъждането й. Там възникнаха спорове около някои пасажи в книгата, отнасящи се до рождените места и дати на някои от описаните личности.
По-късно разбрах, че спорещите са правили това не от принципност и изисквания за точност, а по-скоро от завист. Защото те, като местни творци и интелектуалци, родени и израснали в самия Асеновград, не са могли да извършат това дело, а са допуснали книгата да се напише от човек от село, който отгоре на всичкото и не е специалист – нито е историк, нито е филолог.
Започнаха клюки и клевети, че използването на материалите на опиталите се преди него да напишат някаква история било плагиатство, макар че Хайтов ги споменаваше не само в библиографията си, а и им изказваше сърдечна благодарност за положените усилия и труд.
В списание „Родопи“ аз публикувах материали за манастира „Свети Кирик“ и други обекти в околността. Не мога да забравя обаче как една командирована от Хайтов журналистка, изпратена да взема интервюта от конкретни личности в някои родопски села, бе съветвана да не му предоставя интервютата, а да ги отпечата в своя книга, защото записването на спомените им било нейна творческа работа.
Когато възникна скандал по тези въпроси, в мое присъствие наш общ познат дори й даваше акъл да се възползва от факта, че е жена и да обвини Хайтов и в сексуално насилие. Е, чак дотам не се стигна, но тя наистина използва командировките и идеята на Хайтов и издаде всичко това в своя книга. Този скандал постави едно начало, въз основа на което сетне се развихриха и други подобни страсти. Зароди се антихайтовизъм.
По онова време писателят дисидент Георги Марков в един от „Задочните репортажи“ за България посочи по лондонското радио БиБиСи писателя Николай Хайтов като пример за истински талантлив творец патриот, невлияещ се от натрапвания „социалистически реализъм“. Завистниците веднага използваха това, за да го обявят за фашист.
Най-отявленият му противник, ползващ привилегиите на активен борец против фашизма и капитализма, дори разпространи снимка на Хайтов с отрязана партизанска глава. Това обаче не попречи на същия завистник след 1990 г. да изрази противоположно мнение и да обяви Хайтов вече за комунист и за протеже на Тодор Живков.
През 1996 г. разбрах, че колегата ми по перо Иван Гащилов поддържа приятелска връзка с Николай Хайтов. Тъй като бях вече написал селищната монография за Горни Воден, решихме да отидем до вилата му в Яврово за консултация. Във връзка с това, още на два-три пъти с моята кола ходихме до Яврово, при което Гащилов винаги носеше касетофон и с разрешението на Хайтов записваше всичките ни разговори. Целта на тези записи разбрах доста по-късно, когато след смъртта на Хайтов, Иван Гащилов публикува обемиста книга със заглавие „Гласът на Хайтов“.
В нея на два пъти споменава и моето име, засегнат е въпросът с книгата ми за Горни Воден и дори е публикувал наша обща снимка с Хайтов. Но не срещнах репликата, която писателят ми каза веднъж на изпращане, вероятно защото касетофонът вече бе изключен. А именно, по повод жалбата ми за създавани пречки от завистливи асеновградски културтрегери, Хайтов се изрази: „Ако не се налагаше и аз цял живот да се боря с хорската завист, досега щях да съм написал поне още две-три книги създал още два-три филма“.
Жалко за този факт! Нямащите таланта да се увековечат със свои творби, искаха да се увековечат чрез борба срещу Хайтовия талант, раздухвйки всевъзможни лъжи и клевети.
Характерна в това отношение е една случка с писателя и моята първа книга. Бяхме в първите години на така наречената демокрация и кмет на Асеновград бе станал мой приятел, с когото сме работили заедно преди това. Книгата ми „Воден през вековете“ бе краеведческа, част от нея се отнасяше за манастира „Свети Кирик“ и аз посетих светата обител – превърната по това време в първокласен хотел-ресторант – с молба за финансово подпомагане на издаването на ръкописа ми срещу тяхна реклама на обложката.
Служител в манастира се заинтересува от текста ми и сподели, че кандидатства за шеф на културата към Общинския съвет в Асеновград. Тъй като не бил от партията на кмета, а знаеше, че аз съм приятел с него, помоли ме да ходатайствам за назначаването му. Назначат ли го, щял веднага да подпише финансирането на книгата изцяло от Общината, защото тя заслужавала не двайсет, както ми бе обещано, а двеста хиляди тогавашни лева.
Макар и да го познавах съвсем бегло, ходатайствах за него пред кмета. Не знам доколко са повлияли думите ми, но наскоро след това същият бе назначен за шеф на културата. И вместо чакания подпис за финансиране на книгата ми (решение на Общинския съвет бе взето отдавна), същият започна да се крие от мен, докато един ден ми заяви, че иска да му предоставя поне две рецензии от специалисти – професори, академици, доценти...
Разбирайки всичко това, Хайтов се ядоса и реши специално по този въпрос да посети кмета. В един четвъртъчен ден, на път за София той се отби в Община Асеновград, а аз го чаках отвън. След половин час, той излезе почервенял и ядосан, какъвто не бях го виждал дотогава. И процеди през зъби: „От оня – брадатия, не чакай съдействие! По-скоро се пази от него, защото смята да пречи на бъдещата ти изследователска и творческа дейност“!
Кметът в този ден бил в командировка и Хайтов влезнал при заместника му. А заместникът казал, че в Общината вече има отговорник за културните дейности и го препратил именно при този, за когото ходатайствах да стане такъв. И който някога твърдеше, че книгата ми заслужава не двайсет, а двеста хиляди и ако стане шеф на културата ще направи това!
За съжаление и днес има хора, непризнателни към делото на Хайтов. Борбата му за доказване на истината около гроба на Левски продължава да се преиначава и изкривява. В интернет чета какви ли не измислици за негови плагиатства и интелектуални кражби, защото той вече не може да ги опровергае и се защити, а още са живи някои от най-яростните му противници и завистници.
Статията за Хайтов в българската „Уикипедия“ е пълна с клевети. И ни дума затова, че цяла България с трепет очакваше пред телевизора всяка вечер сериите за Капитан Петко войвода, че филмът „Козият рог“ прослави българското кино, получавайки плеяда световни филмови награди като тези в Карлови вари, Чикаго, Брюксел и т. н.
Но явно това е политика в днешната ни култура – Хайтовите сериали по телевизията са заменени с турски сериали, а оригиналът на закупения от 62 държави култов филм вече не се излъчва в България. Сакън, да не обидим съседите!
А наскоро, на една среща на културни дейци в Лондон, като споменах че съм от България, някои възкликнаха: „Ааа... България – страната на Хайтов“!
