Данаил Николаев - един от първостроителите на Българската армия, наричан с основание „патриарх на българското войнство“, умира на 29 август 1942 г. в курорта Банкя
Автор: доц. д-р Петър Ненков
Всред първостроителите на Българската армия се нарежда бившият опълченец Данаил Николаев. Той е вторият след Сава Муткуров генерал в българска войска. Ползва се с голяма популярност всред обществото и армията и затова е наречен “патриарх на българското войнство”.
Роден е в бесарабския град Болград на 30 декември 1852 г., в семейство на преселници от Търновско и Сливенско. Този град дава на българската армия цяла плеяда изтъкнати български пълководци, като генералът от пехотата Георги Тодоров, генерал-лейтенант Георги Назлъмов, генерал-майор Иван Златанов, полковник Стефан Кисьов, полковник Стефан Краев, полковник Никола Карастоянов и др.
Данаил Николаев завършва прочутата болградска гимназия “Св. Кирил и Методий”. След това постъпва в 54-ти Мински пехотен полк на руската армия.
След двегодишна служба е приет в Одеското военно пехотно училище. В него уча заедно с бъдещите български военноначалници Аврам Гуджев, Петко Стоянов, Сава Муткуров, Атанас Узунов, Коста Паница, Андрей Блъсков, Атанас Дуков, Димитър Филов и Стефан Краев. Завършва училището и получава първо офицерско знание - прапоршчик. Служи, като офицер в Кишинев.
След това се записва доброволец в българо-руската волонтирска бригада на генерал Михаил Черняев и взема участие в Сръбско-турската война 1876 г. Участва в сраженията с турците при Гамзиград и Митровица. За проявена храброст на бойното поле е награден със сръбски орден за храброст .
Когато през април 1877 г. руският император Александър II обявява война на Високата порта, хиляди млади българи, всред които и Данаил Николаев постъпват в Българското опълчение. Назначен е за командир на рота в трета опълченска дружина на подполковник Павел Калитин, на която е поверена Самарското знаме.
Той се сражава със Сюлеймановите пълчища при Стара Загора и Шипка. През януари 1878 г. проявява героизъм в сражението при Шейново с армията на Вейсел паша.
В колоната на генерал Скобелев, вдига в решителен миг своята рота в атака и участва в превземането на един от най-важните редути. Оттогава местните хора кръстили могилата на която се намирал турския редут – Дончова могила. За тази си смела постъпка през март 1878 г. Данаил Николаев е награден с руския орден за храброст «Св.Георги»-4 степен .
След Освобождението служи в Източнорумелийската милиция. Като командир на 3-та дружина и началник на Военното окръжие в Пловдив той взема дейно участие в подготовката за Съединението на 6 септември 1885 г.
В нощта на 5 срещу 6 септември вдига подчинените си части, лагеруващи край Пловдив и влиза в града на тепетата от юг. От север в Пловдив влиза и голямоконарската чета на Продан Тишков-Чардафон Велики. Те арестуват турския генерал губернатор Гаврил Кръстевич и завземат най-важните държави учреждения.
И, докато българската войска се дислоцира на турската граница, очаквайки агресия от Османската империя, войната се задава съвсем неочаквано от запад. Сръбският крал Милан мотивирайки се, че Съединението нарушавало статуквото, родено от Берлинския конгрес на Великите сили, решава да нападне Българи.
На 2 ноември 1885 г., след вероломното нахлуване на сръбските войски в нашите предели, българските погранични отряди успешно успяват да задържат настъплението на Нишавската армия към София .
По същото време Южнобългарските войски с едни безпримерен марш-маньовър се отправят от турската граница към Сливница, където се разгаря решителната битка.
С пристигането на Сливнишката позиция подполковник Николаев поема командването на Западния корпус от майор Аврам Гуджев.
След отблъскване на настъплението на сърбите при Сливница, българската армия преминава в контранастъпление, разделена на две колони, начело на които застават подполковник Димитър Филов и майор Аврам Гуджев.
Въпреки отчаяния отпор на сърбите при Цариброд, Драгоман и Пирот, те са разгромени и обърнати в бягство. В полевия лагер на българската армия се явява лично австро-унгарският посланик в Белград, граф Кевинхюлер-Меч и заявява на княз Александър Батенберг, че ако българите продължат настъплението си към Ниш и сръбската столица, ще срещнат на своя път австро-унгарски императорски войски.
И това е краят на тази удивително кратка, но кръвопролитна война на двата съседни славянски народи.
Заради приноса си за победата, подполковник Николаев е произведен от княз Александър Батенберг в звание полковник и награден на 29 ноември 1885г., пръв от българската армия с новоучредения орден за храброст “Свети Георги”.
След войната той взема дейно участие в политическите борби за надмощие между русофили и русофоби. Осъжда категорично военния преврат срещу княз Александър Батенберг, организиран от група офицери-русофили и неговото екстрадиране зад граница.
С помощта на началника на Пловдивския гарнизон, подполковник Сава Муткуров, председателят на Народното събрание Стефан Стамболов организира контрапреврат и връща княза на трона, но той абдикира след 9 дни, когато разбира непоносимостта на руския цар Александър III към него.
Съставен е регентски съвет, в който влизат Георги Живков, подполковник Сава Муткуров и Стефан Стамболов. За поста военен министър е предложен полковник Николаев.
В обстановка на небивал терор и остра политическа конфронтация, група офицери-русофили организират бунтове в гарнизоните Русе и Силистра. Те са смазани жестоко от войсковите части, верни на властта, а техните организатори и ръководители са осъдени на смърт от военен съд и екзекутирани.
На 14 февруари 1891 г. полковник Николаев е повишен в чин генерал-майор, без да е завършил военна академия. Назначен е от княз Фердинанд за инспектор на пехотата.
През 1893 г. се уволнява от армията и оглавява ВМОК. Като такъв обаче не възприема четническата борба в Македония на Гоце Делчев, което е основна причина за разрива между ВМОРО и ВМОК. През 1897 г. той си подава оставката от организацията.
Със заповед на княза той отново е върнат в армията и назначен за княжевски флигел-адютант. През 1907 г. за втори път е назначен за военен министър и остава на този пост до 1911 г.
Участва в обявяването независимостта на България на 22 септември 1908 г. в Търново. На 19 май 1909 г е произведен в най-високото звание в Българската армия - генерал от пехотата.
През Балканската война 1912-1913 г. е назначен за началник на Ямболския укрепен район. На 85 годишна възраст той е избран на 12 юли 1937 г. от цар Борис III за кръстник на престолонаследника, княз Симеон Търновски.
В края на живота си е избран за почетен председател на дружество “Сливница”, на дружеството на кавалерите на ордена «За храброст» и на Централното поборническо опълченско дружество.
Четиридесет и четиригодишният му син, подполковник Николай Николаев загива трагично при терористичния атентат в църквата “Св. Неделя”, организиран от нелегална комунистическа група на 16 април 1925 г. В негова памет той дава 10 хиляди лв. за учредяване на фонд във Военната академия за награждаване на отличниците на випуските-кавалерист и пехотинец.
На 19 май 1934 г. пловдивското село Калъчлий приема неговото име и се преименува на Генерал Николаево (днес квартал на град Раковски).
На 29 август 1942 г. генерал Николаев умира в курорта Банкя.
