Непознатата Екатерина Каравелова - "Регентката на България"

Автор: Борислав Гърдев

Екатерина Великова  Пенева – Каравелова, видна българска общественичка, преводачка, поетеса и публицистка, съпруга на Петко Каравелов, лидер на Народно-либералната и Демократическата партия и четирикратен премиер на княжество България, се ражда на 21 октомври 1860 г.в Русе, в семейството на влиятелния големец Велико Пенев.

Тя остава сирак едва деветгодишна, но има късмет да замине с леля си Кириаки Минкова на кораба „Ориент” за Русия, където завършва със златен медал Четвърта Московска девическа гимназия.

В руската столица тя живее в дома на ген. Всеволод Лермонтов, далечен родственик на прочутия поет Михаил Лермонтов.

Като абитурентка преписва и разпространява забранената реч на Иван Аксаков, признесена в московското славяско дружество на 22 юни 1878 г. по повод несправедливите решения на Берлинския конгрес , приключил своята работа на 1 юли 1878 г.

На 12 август 1878 г. се завръща в родния си град след деветдневно пътуване, а от 1 септември започва работа като учителка в русенското девическо училище, открито от Стефана Попцветкова. Там тя ще практикува благородната професия до 1903 г.

Младата Катя мечтае да учи медицина в Русия, но вместо това на 13 януари 1880 г., ненавършила 20 години, се омъжва за Петко Каравелов, по това време парламентарен шеф на България.

В спомените си, писани между 1925 и 1941 г., тя разкрива образно и проникновено своята връзка със знаменития ни политик и общественик.

Те се запознават през 1872 г. на представлението на „Дванадесета нощ” от Шекспир в театъра на Солодовников, на което Каравелов безцеремонно се вмъква в ложата на Екатерина Пенева, досаждайки й с приказки за България и грандиозни планове за нейното развитие.

До 1878 г. се виждат „не повече от десетина пъти“.

През 1878 г. като вицегубернатор на Видин той я кани за учителка в местната гимназия, смятайки че русенската няма да се отвори скоро.

Ухажването продължава и в най-неподходящия момент, когато Петко Каравелов пристига в дунавския град за погребението на своя брат Любен на 21 януари 1879 г. Екатерина е потресена от неговата нетактичност да й прави предложение за брак в такъв трагичен за него момент и му отказва.

Петко Каравелов си тръгва много обиден, въпреки че й оставя томчето на Хайне „Книга на песните” с посвещение – „На Екатерина Великова Пенева, в знак на спомен”.

На 4 октомври 1879 г., след като изтръгва нейното съгласие „да му стана жена, другарка”, двамата си разменят годежни пръстени. След 17 дни Петко Каравелов е вече председател на българския парламент. Упоритостта му е възнаградена след три месеца, когато на 13 януари 1880 г. той взема за своя съпруга учителката Екатерина Пенева, която до края на живота си ще носи с гордост фамилията Каравелова.

Сватбата е подобаващо тържествена, венчават ги търговецът на сол Иван Стоянов и неговата съпруга в църквата „Света Троица” в присъствието на митрополит Григорий Доростоло – Червенски.

От брака им се раждат три дъщери – Радка ( 18 ноември 1880 – 14 декември 1882), Виола ( 14 септември 1884 – 3 юли 1934 ) и Лора ( 8 ноември 1886 – 30 ноември 1913).
От дистанцията на времето – през 1925 г. Екатерина Каравелова ще признае – „Ние живеехме, без да се командуваме и сполай на Бога, като се връщам назад към преживените 23 години с Петко, години, пълни с превратности, изпитвам истинско нравствено удовлетворение, че двамата ги прекарахме с достойнство и че той ще служи като образец на безкористен държавник, всецяло предан на народа и отечеството си.”

През есента на 1880 г. Екатерина Каравелова придружава финансовия министър Петко Каравелов при посещението му в Русия. Двамата пътуват до Лом, Оршов и Виена с параход, до Петербург, Москва и Севастопол с железница, а оттам до Ялта с кола.

В Ливадия Петко Каравелов се среща с император Александър II и военния министър Дмитрий Милютин, с когото  споделя възгледите си за развитието на българското княжество, напълно подкрепени от генерала.

Срещата им на 5 октомври 1880 г. е знаменателна.След нея военния министър на Русия отбелязва искрено : „Добре направихте, че дойдохте, за да разсеете интригите и обвиненията против вас, че сте нихилист”.

А след като се запознава и със самата Екатерина , натяква на Каравелов за турския му нрав да крие жена си и казва – „Жалко,  че Екатерина Великова не беше представена на Господаря.Виждайки я, той никога повече нямаше да вярва на нелепостите против вас, Пьотр Станиславович.”

Идилията приключва на 27 април 1881 г.

Александър Батенбег суспендира конституцията, като според Екатерина Каравелова вдъхновителят на преврата е граф Кевенхюлер.

На изборите за Второ Велико народно събрание на 14 юни 1881 г.Петко Каравелов е избран за депутат от Търново, благодарение усилията на Стефан Стамболов, но въпреки това му е попречено да участва в работата на парламента в Свищов на 1 юли 1881 г.

Семейството избира пътя на емиграцията – в края на юли 1881 г. тръгва от Цариград за Пловдив, където Петко Каравелов и Иван Славейкови са назначени в мъжката, а Екатерина Каравелова в девическата гимназия.

Започва период на относителен просперитет за младото семейство. Две години по-късно Петко Каравелов е за кратко и кмет на Пловдив – за два месеца, след което с възстановяването на Търновската конституция на 7 септември 1883 г., той се завръща в  София, за да се включи в  борбите срещу консерваторите.

На изборите на 27 май 1884 г.Народно-либералната партия печели огромно мнозинство, но същевременно тя преживява и първото си разцепление, заради вироглавата неотстъпчивост на Драган Цанков.

Петко Каравелов е отново премиер от 29 юни 1884 до 9 август 1886 г. Това е най-плодотворният период в неговата политическа биография.

Верен помощник му е неговата съпруга, която  по това време започва активно да се изявява на страниците на  „Търновска конституция”, който след контрапреврата на Стамболов от 11 август 1886 г. се превръща в един от най – силните опозиционни вестници у нас.

Екатерина Каравелова подкрепя в най-важните начинания своя съпруг. Тя му става ценен сътрудник и секретар, като постепенно получава изключително влияние върху него. Нито една заповед, нито едно назначение, молба или жалба не може да мине без нейната решаваща дума.

Вярната съпруга, която първоначално за пет лири месечно поддържа кореспонденцията на мъжа си, неусетно се превръща в „регентката на България“, както почтително и със страх я нарича Димитър Маринов.



Партийните членове на ДП се чувстват задължени при откриването на всеки  конгрес след смъртта на Петко Каравелов да й пращат приветствие. (Като това при започване работата на Третия редовен конгрес на Демократическата партия на 7 декември 1903 г.).

Благодарение на нейния такт и остро гражданско чувство е избегнат скандал с фатални последици за съпрута й.

За заслуги към Отечеството княз Александър I Батенберг посещава премиера Каравелов лично в къщата му и го награждава с орден „Свети Александър” I степен с мечове, а на съпругата му подарява свой портрет в рамка от тъмночервен плюш с бронзова корона.

В случая благородните пориви на княза са похвални, но той несъзнателно нарушава на конституцията. Орденът е забранен да се дава на цивилни лица, ако и да имат заслуга за победоносния край на Сръбско-българската война.

Каравелова веднага се свързва с Иван Славейков и решава мъжът й да върне медала на княза, за да няма излишни разправии в парламента.

Тя ще съдейства на министерския съвет, заседаващ в дома й на столичната улица „Васил Левски” № 20 по време на Сръбско-българската война между 2 и 15 ноември 1885 г. (особено важно е заседанието на 6 ноември, когато се решава княз Батенберг да остане при войската и Сливница да не се изоставя) , ще преживее  драмата по свалянето на Батенбег на 9 август 1886 г., тактично пазейки мъжа си от обвинения в съпричастност към заговора на капитаните Груев и Бендерев, ще сипе огън и жупел против диктаторското управление на Стамболов, когото ненавижда и като мъж, наричайки го „азиатски сатрап“,  включително и за арестуването на Петко Каравелов и побоят върху него в Черната джамия на 19 февруари 1887 г.

Но ще пропусне да спомене в своите „Спомени за Стамболов” (1905) че именно той – всесилният властник на България , в най-тежките за нея дни след 18 юни 1892 г., когато Петко Каравелов е хвърлен в Черната джамия  за 5 години по нелепо обвинение за съучастие в убийството на финансовия министър Христо Белчев на 15 март 1891 , й праща тайно пари, за да преживява!

На 10 февруари 1892 г. Екатерина е обвинена от кабинета на Стефан Стамболов, че „клевети българското правителство пред чуждите консулства”. Защитава я д-р Константин Стоилов. Благодарение на съдебния заседател – обущаря Калъпчиев, приел съветите на русенския владика Григорий да отсъди по съвест,  тя е оправдана.

Прибира се с децата при майка си в своя роден град и благодарение застъпничеството на Григорий  Доростоло – Червенски получава учителско място в католическото училище с месечна заплата от 50 лева.

Петко Каравелов тежко преживява смъртта на верния си съратник и талантлив писател Алеко Константинов на 11 май 1897 г. Според съпругата му „Тази загуба остави дълбоки следи в сърцето на Каравелова и на приятелите му”.

Екатерина Каравелова следи и последното премиерстване на съпруга си между 19 февруари и 22 декември 1901г., започнало с благороден устрем и народополезни помисли и приключило безславно с парламентарния блам на 21 декември 1901 г., когато правителството пада заради тежкия договор за заем с френската „Банк дьо Пари е де Пай Ба”, срещу който залага тютюневата режия на България.

Каравелова преживява болезнено смъртта на съпруга си на 24 януари 1903 г., но веднага получава съболезнователно писмо от княз Фердинанд, писано на 25 януари в 1 часа сутринта, в което владетелят посочва с неприкрито вълнение: „Дълбоко опечален от ужасната вест, спеша да Ви изкажа Моята искрена скръб за неизмеримата загуба, която претърпявате, загуба, която лишава и нашето Отечество от един замечателен държавен мъж и горещ патриот, името на когото е свързано с историята на българския политически живот.
Аз почитах у него оная рядка, строга честност на старите българи!
Моите чувства към него Ви са познати и от тях ще съдите колко Ми е тежко!
Бог да го прости!!”.

Покъртителен е разказът й за последните дни на Каравелов и особено за заседанието на Централното бюро на ДП, свикано в дома на Петко Каравелов на 22 януари 1903 г., когато трябва да се определи партиен заместник, докато лидерът ще се лекува в чужбина.

Болният Каравелов лежи на канапето и блед, но с уверен глас, говори за мисията на българския политик: „ Той трябва да забрави себе си и всестранно да работи за народа и страната си... Като няма сили и желание така да работи, нека си потърси другаде място – у нас мнозина са, които търсят голям полог, за да снесат малко яйце. Моята съвест е чиста.Не измених на себе си и на народа си останах верен.Изпълних докрай дълга си.”

Каравелова устоява на  ухажванията на Олимпий Панов и Андрей Ляпчев, приема възхищението на монарсите Александър Батенберг, Фердинад I  Борис III и на лидера на ДП Александър Малинов – наследникът на Каравелов, за да се оттегли от активен политически живот от 14 ноември  1911 г. Но не и от обществените си ангажименти.

По време на руско-японската война се включва в дейността на Дамския комитет, който заедно с Червения кръст и Славянското благотворително дружество събира средства, създава болница и я изпраща в Далечния Изток.

Екатерина Каравелова е активна в периода 25 април – 10 декември 1904 г., след което поради интригите на руския посланик Бахметиев и съпругата му , тактично се оттегля.
На 10 юли 1901 г.в София се провежда учредителния конгрес на  Българския женски съюз.

Тъй като Каравелова е председателка на общообразователното женско дружество „Майка” и владее руски, френски, немски и  английски  език, е натоварена да води кореспонденцията на съюза.

На 29 март 1904 г. в Лондон на организирания от Балканския комитет митинг в защита на жертвите на Илинденско – преображенското въстание, потушено на 2 септември 1903 г., говори родния представител  Екатерина Каравелова , която описва тежкото положение на българските бежанци и нуждата им от материална помощ за облекчаване на техните страдания.

На конгреса през 1915 г.тя е избрана за зам. –председател, а през 1925 г. и за председател на българската секция към Международната женска лига за мир и свобода.

През 1924 и 1928 г. участва в работата на конгресите на МЖЛМС във Вашингтон и Дъблин.

На 4 конгрес на Лигата, състоял се във Вашингтон между 1 и 4 май 1924 г. признася паметните думи на 1 май 1924 г.– „Целият български народ , от младия ни цар до най – смирения овчар в нашата земя, където ¾ са земеделци, иска да живее в мир с всички народи, били те далеч или близо, големи или малки.Той желае да обработва нивите си и да се развива по пътя на културата.Той е уморен от борби и злочестини.”

Четири години по-късно в Дъблин, на 8 юли, ще допълни: „ Нашият идеал  е не мирът,  който скрючват правителствата, без да познават действителните тежнения на народите, а мирът на истинската демокрация.”

В ирландската столица тя ще защити темпераментно и българският национален идеал, поруган от Ньойския диктат от 27 ноември 1919 г.: „На конгреса във Вашингтон всички признахте и подчертахте неправдата на мирните договори. Но малцина от вас могат да си представят какво непоносимо бреме от страдания те сложиха върху победените народи и особено върху малцинствата.Между последните, аз смея да кажа, България е била и продължава да бъде една от най – злочестите. За да ви поясня нейното отчаяно положение, ще приведа само думите на министър Вандервелда, шефа на белгийската социалистическа партия. В края на лятото на 1924 г. той посети България и има възможност да види голямо число македонски и тракийски бежанци.Тяхното бедствено положение го накара да извика : „Ние се намираме в един от кръговете на Дантевия Ад”!”

По време на Балканската война ( 5 октомври 1912 – 30 май 1913 г.) е главна милосърдна сестра във Военното училище.За дейността си е наградена на 20 август 1913 г. от царица Елеонора със знака „Божие е нашето дело”, към което е притурена брошка от 1912 г. След преживяната национална катастрофа  и  Букурещкият мир от 28 юли 1913 г., сърцето на Каравелова остава вкаменено – „никакви ласкави царски думи не бяха в състояние да ме стоплят”.

Бори се против участието на страната в Първата световна война на страната на Централните  сили, като за целта пише и две специални писма до цар Фердинад  - на 5/6 януари 1914 г., в което моли: „Русия чака един хубав, открит жест от ваша страна, Господарю, за да отвори широко сърцето си на България и Нейния вожд. Не забравяйте този жест!”

На 30 ноември 1913 г. по време на посещението си в Петербург, където е пратена  да подобрява българо-руските отношения, научава с потрес за самоубийството на любимата си дъщеря Лора Каравелова, умряла година преди самоубийството на мъжа й Пейо Яворов на 29 октомври 1914 г.

В „Тетрадка от Русия” тя е съхранила преживения емоционален потрес – „ Чувствувам се разбита.Не зная за кого плаче сърцето ми : за Лора, която изчезна преди време в разцвета на младостта си, или за оная,която и каквато тя можеше да бъде.Бедно,  бедно дете.”

По повод 20 г. от смъртта на големия поет Яворов тя нарушава мълчанието си и дава интервю пред вестник „Дъга”, бр.4 от 5 ноември 1934 г., в което заявява уверено: „Трагедията на Яворов и Лора се крие в едно съдбоносно несъответствие на техните характери.”

Екатерина Каравелова участва активно в Общия помощен комитет на пострадалите в септемврийските събития през 1923 г., а след атентата на 16 април 1925 г. в църквата „Света Неделя” пише писмо до  княгиня Евдокия от 29 април 1925 г., в което с тревога пита: „ Но...неотговорни фактори произволно да се разпореждат с българските граждани и да решават -  в мрака на нощите – кой да живее и кой да мре – бива ли да допусне правителството на Негово Величество Царя? По тоя ли начин ще се умири и успокои злочестата ни изтерзана страна?”.

Застъпва се за над 100 безследно изчезнали, между които Гео Милев, Моис Коен, Юсуф Мехмедов и Йосиф Хербст, известният журналист и съпруг на дъщеря й Виола,  изчезнал още вечерта на 16 април 1925 г.

Молбата й обаче остава без отговор.

На 3 декември  1925 г. я посещава в дома й френския писател Анри Барбюс.Потресен от разказите й, той написва книгата „Палачите”, преведена на български от Ана Карима.

Каравелова участва активно в Комитета за защита на жертвите, заедно с Антон Страшимиров. Затова не е случайно, че и на двамата е забранено да участват в събрание, на което са поканени като лектори на 3 юли 1933 г.

Тя не прекъсва работата си и в Българската секция на МЖЛМС, като на Третия редовен конгрес на лигата, проведен в София на 3 май 1933 г. е очакван оратор.

На 4 април 1935 г. Екатерина Каравелова посещава външния министър и бивш член на ДП Коста Баталов с молба да се премахнат смъртните присъди за политическите затворници. Желанието й не е удовлетворено.

На 6 септември 1938 г. подкрепя инициатива на политика и общественика Григор Василев за протест пред румънското правителство относно отнемането на училищните сгради в Добрич, частна собственост на българи.

Видната ни общественичка не се колебае да търси съдействието на цар Борис III, когато се налага да се облегчи съдбата на писателя Петко Росен, несправедливо интерниран в Панагюрище.

В изложение до монарха от 2 октомври 1939 г. тя пише с болка: „ И на тоя човек, в чийто жизнен дълъг път никой не може да посочи не петно – сянка на безчестие, е наложено като на злосторник наказание  по Стария Завет: болен, далеч от семейство, без удобства, лишен от предписаната от докторите храна и... и... и... и много и, а набедилият го несретник Димитров под благата сянка на Новия Завет бил чиновник в печата, нещо като блюстител на нравите, просветител на хорските души...?!”.

Екатерина Каравелова има безспорна заслуга за спасяването на българските евреи през 1943 г.Вечерта на 25 май 1943 г.по препоръка на екзарх Стефан в дома й идва д-р Хананел от еврейската консистория с молба чрез писмо до цар Борис III да се отмени депортацията на евреите. Каравелова добавя няколко реда към писмото: „Синко, и ти си баща, не прави никому зло”, подписва се, като кара и прочутия хирург Александър Станишев да положи своя подпис.

Петицията е предадена от Каравелова на нейната  приятелка княгиня Евдокия, която го препраща на брат си – цар Борис.

В цялостния си облик на общественичка, защитница на благородни каузи  и труженичка на перото, Екатерина Каравелова е пълна противоположност на Султана Рачо Петрова, съпруга на генерала – премиер Рачо Петров и фаворитка на Фердинад I.

Ако и да съставят основата на някогашния столичен бомонд двете са по – скоро съпернички, тъй като според Каравелова „не мога да бъда с нея близка, нямаме нищо общо във вътрешния мир – но тя ме занимава като человек не без известни умствени способности, но със странно извратени понятия за много неща.Навремени с мене тя е даже добра.Но много лесно кипва.Тогава е груба и погрознява...Извратено същество, егоизтично, разгалено и страхът пред наступающата есенна слана я прави още повече завистлива, злобна.”

Екатерина Каравелова сътрудничи на сп.”Вик за свободни хора” и „Библиотека Свети Климент”( тя е неговата душа), както и на вестниците –  „Целокупна България”, „Търновска конституция”, „Знаме”, „Пряпорец”„Родина”, „Дъга”, „Женски свят”, „Женски глас”... Пише със страст и вдъхновение.

Притежаваща вроден белетристичен дар , тя е еднакво добра като автор на разкази – „Сенки” (1893), мемоари  -  ”Вик от българската история” (1923), „За Петка Каравелов”  (1941), „Майката на Пенчо” (1942), литературна критика – „Пенчо Славейков и старите завети в неговата поезия”(1915), „Бай Ганю и авторът му” ( 1917), актуални обществено – политически статии – „Жените и мирът”( 1924), „Войната – престъпно безумие” (1932), поезия със сатирична насоченост –  „Юнак”(1885)
Автор е на прочути фейлетони във вестник  „Търновска конституция”.

В „Библиотека Свети Климент” публикува преводите  на Тургенев ( „Врабец”, „Гълъби”, „Нимфи”, „Двама богаташи”), Хайне („Пътуване по Харц”), Флобер („Иродиана”), Анатол Франс („Лета Ацилия”), Виктор Юго ( „Реч за свободата на печата”), Мопасан („Из пътя”), Алфонс Доде („Елексирът на негово преподобие отец Гоше”), Арфред дьо Мюсе („Берберина”) – непосредствено доказателство за вещото й познаване на руски , немски и  френски език, както и на високите й културни потребности.

На нейния преводачески талант България дължи превода на Бокачо „Крак от щъркел” (1894), както и излизането на „Княжество България” (1899) от Константин Иречек.

На 10 ноември 1929 г. в театър „Роял” се чества 50  годишната обществена дейност на Екатерина Каравелова. Присъстват цар Борис III, премиерът Андрей Ляпчев, митрополит Стефан, кметът на столицата ген.Владимир Вазов, бивши и настоящи министри, представители на над 80 организации и дружества.

Митрополит Стефан й подарява Библията, като съобщава , че сутринта във всички църкви на царството ще бият камбаните и ще се четат молитви за нейно здраве.

В речта си Александър Малинов, по това време противник на сговориста Ляпчев, предизвикателно посочва : „Народите никога не оценяват своите хора, но виновни народи няма. Има виновни управници. И те трябва да изпълняват дълга си.”

Отговорът на Екатерина Каравелова е поучителен  и ясен: „Работила съм, защото съм чувствала съзнание и нужда да работя, а това не е заслуга. Аз дадох грижите си за моя народ – изпълних съвета на майка си и съпруга си, комуто дължа много от това,  що съм. И моят завет към вас, деца, е: „Обичайте народа си и грижете се преди всичко за него, а после за своите лични интереси. Нашият народ заслужава това, тогава и вие ще изпълните дълга си.”

Знаменателният повод води до издаването на специален юбилеен сборник.

Екатерина Каравелова дочаква края на Втората световна война на 2 септември 1945 г. и доживява 60 г. от Съединението на 6 септември 1945 г.

Тя умира на 87 години на 1 април 1947 г. в София, в същата година, когато си отива от този свят Поликсения Стамболова, съпругата на омразния й Стефан Стамболов, в разгара на налагането на тоталитарната комунистическа диктатура у нас.

По предложение на министър-председателя Георги Димитров е погребана зад абсидата на олтара на църквата „Свети Седмочисленици”, при съпруга си – политика и държавника Петко Каравелов.

В категории: История , Българските родове