Замяната на руските офицери с български е една от най-трудните задачи, която Константин Никифоров трябва бързо да реши
Автор: Атанас Коев
На 19 октомври се навършиха 165 години от рождението на първия военен министър след освобождението на страната от османско владичество Константин Никифоров. Преди него военното ни ведимство се оглавява от руски генерали.
Земният път на бъдещия офицер започва в Габрово на 19 октомври 1856 г., където баща му е учител. Детството му обаче преминава в Елена, откъдето са неговите деди. Там момчето учи в отделенията и в класното училище.
Във възрожденското градче за пръв път чува крилатия призив на Иларион Макариополски: „Дето народът ний сме с него“. Тези думи на еленският духовник стават негово верую и го съпътстват през краткия му но светъл и пълноценен живот, отдаден в служба на България.
През 1871 г. бащата изпраща 15-годишния си син да учи в Южнославянския пансион на Тодор Минков в Русия, където юношата завръшва с отличие Николаевската реална гимназия. Научил за жестокото потушаване на Априлското въстание през пролетта на 1876 г., Константин Никифоров пристига в Букурещ и става един от организаторите в събирането на помощи за пострадалото българско население. Той активно участва в набирането и изпращането на доброволци за избухналата Сръбско-турска война.
След края на войната членовете на Българското централно благотворително общество го изпащат да учи в Константиновското военно артилерийско училище в Санкт Петербург. След двадесет месеца завършва с отличен успех и получава първия си офицерски чин – прапоршчик. Веднага е изпратен по фронтовете на Руско-турската война, като е включен в състава на 26 артилерийска бригада, разположена край бреговета на Мраморно море.
На 20 декември 1879 г. за доблестна военна служба е произведен в чин подпоручик и е удостаен с орден за заслуги, както и с медал за участието му във войната.
Във формиращата се българска земска войска подпоручик Никифоров е зачислен в Първа пеша видинска батарея. При един от прегледите на батареята княз Дондуков-Корсаков забелязва младия и надежден офицер и го изпаща в Артилерийската академия в Санкт Петербург, която той завършва през 1883 г.
След като се прибира в България, е назначен за помощник-началник на артилерията в Княжеството. Същевременно става преподавател в новооткритото Вонено училище в София, където заедно със Симеон Ванков и Петър Груев превежда на български език почти всички руски ръководства и учебници по артилерийско дело.
След Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 г. българският премиер Петко Каравелов назначава капитан Константин Никифоров за военен министър на обединената държава, тъй като Русия изтегля своите офицери. За този пост го препоръчва и руския генерал Кантакузин, от когото той приема министерството с Указ №14 от 10 септември 1885 г.
Въпреки влошеното си здраве, новоназначеният министър се заема с изграждането на нашата армия, като замяната на руските офицери с български е една от най-трудните задачи, която той трябва бързо да реши.
Капитан Никифоров пръв предвижда опасността от война със Сърбия. Във връзка с това той пише до премиера Каравелов писмо, в което прилага телеграма, с която заповядва на опълчението и войсковите части да бранят с оръжие в ръка районите на Трън и на Цариброд. Впоследствие, в деня на обявяване на Сръбско-българската война (2 ноември 1885 г.) изпраща точни и ясни указания за българските подразделения в Сливница, Цариброд, Трън, Извор и др.
На 6 ноември с.г. той назначава капитан Георгиев за командир на Западната дружина във Видин, а на следващия ден нарежда се вземат необходимите мерки за отбраната на Петроханския проход. Издава заповед доброволческите дружини от Шумен незабавно да се отправят към Видин, а от Търново да заминат за Берковица.
След всичко това военният министър тръгва към дясното крило на Сливнишката позиция, където се водят едни от най-тежките и решителни боеве със сръбските нашественици.
В хода на военните действия възникват редица спречквания между княз Александър Батенберг и Константин Никифоров по редица военни и стратегически въпроси. Въпреки конфликтите между двамата, след края на войната в специална телеграма до министъра българският монарх отбелязва следното: „Тъй като голяма част от успехите се дължат на вас, произвеждам ви в чин майор и ви утвърждавам в заемания пост“. Князът награждава майор Никифоров и с орден „За храброст“-II степен.
Никифоров не взима участие в извършения на 9 август 1886 г. русофилски преврат, а на 31 август с.г. подава оставка и предава Министерството на войната на подполковник Данаил Николаев. Оставката му е приета на 22 септември 1886 г. от главнокомандващия армията по тава време – подполковник Сава Муткуров.
По време на междуособиците видният български офицер е арестуван за кратко, но наскоро след това е освободен.
След като минава в запаса, Константин Никифоров се отдава на публицистични занимания – довършва втората част на книгата си „Ръководство по артилерия“, пише статии и подпомага издаването на списание „Библиотека „Свети Климент“. Той е един от основателите и е сред активните сътрудници на вестник „Търновска конституция“, където се изявява като блестящ и ерудиран журналист.
Тъй като здравето на бившия военен министър са влошава той заминава на лечение в Одеса, откъдето лекарите го изпащат във Виена. В късната есен на 1890 г. Никифоров пристига в санаториума за гръдно болни в Меран, Италия, но вече е твърде късно.
На 20 януари 1891 г. майорът от запаса умира на 35-годишна възръст. Погребан е в меранските гробища още същия ден. По-късно тленните му останки са пренесени в България.
С делата и дейността си Константин Никифоров оставя трайна диря в нашата военна история. Като пръв военен министър той съдейства активно за изграждане основите на младата българска армия, а целият му кратък живот е отдаден в служба на Отечеството.
