Служители на бургаския музей изработиха сурвачки в духа на традиционната обредност
Автор: Диана Славчева
Неизменна част от българската традиция и идентичност е сурвачката, без която не минава посрещането на Новата година. На 1 януари, Васильовден, децата сурвакат с нея близки, роднини и съседи за здраве и берекет.
Тази година бургаският музей предложи на посетителите си сурвачки, изработени от служителите му в духа на традиционната обредност. Те могат да бъдат закупени от експозициите до 23 декември.
Любопитно е, че в миналото в Странджанския край сурвачките не са се правили от дрян, тъй като той се е считал за дяволско дърво. Те се изработвали от меко дърво и на външен вид по нищо не приличат на дряновите.
Иначе по принцип неизменният новогодишен атрибут се украсява традиционно с вълна, пуканки, сушени плодове, чесън, мъниста, а по-заможните закачали и монета.
Смятало се, че колкото по-богата е украсата, толкова по-голям ще е берекетът.
Всяка част от украсата носи някаква символика. Например червеният конец играе ролята на амулет, който предпазва от зли очи и уроки, обяснява Пламена Кирова, главен уредник в Етнографски музей-Бургас.
Сама по себе си сурвачката е просто една украсена дървена пръчка. Но в момента, в който сурвакарите я вземат в ръцете си в първия ден на Новата година, тя придобива магическа сила.
Наричанията за здраве и плодородие, произнесени по време на сурвакането, винаги завършват с „догодина, до Амина“ като пожелание за нова среща и след следващата новогодишна нощ.
След извършването на тези обредни действия сурвачката не се изхвърля в общия боклук. В повечето случаи традицията повелява да бъде метната на покрива на къщата, за да може благопожеланията да достигнат по-лесно до Всевишния - един вид тя е посредник между земния свят и божествената воля.
Обменът на населението в Кадрилатер, драмата на над 100 000 румънци
13 ноември 2021 г
На 13 септември 1940 г. Йон Антонеску ратифицира договора за цесия на Югоизточна Добруджа.
Той е на 95 години и има жива история. Джордж Куша ни разказа как е станал обменът на населението в Кадрилатер през 1940 г. и как над 100 000 румънци са били засегнати, включително семейството му, от драматичната ситуация на онези времена, в които е живял.
Обмен на населението в квадрилатъра, драма за хиляди семейства
През 1940 г., когато се извършва обменът на населението в Квадрилатъра, хиляди семейства са принудени да се откажат от цялата си агония и да напуснат. Положението беше трудно за около 110 000 румънци, но те нямаха избор.
„Нашето напускане от квадрилатъра беше драматично във всяко едно отношение. Хората, дошли от Балканите, от Гърция, както беше нашият случай, не са имали лесен живот. Отначало отсядах в турски кирпичени кирпичени къщи в малки турско-български села.
Живеехме там 15 години, от 1925 до 1940 г. Междувременно направихме нови и модерни каменни къщи. От старите овчари, като дойдохме от Гърция, станахме основни земеделци.
Когато напуснах Quadrilater през 1940 г., семейството ми имаше над 70 акра земя, 40 акра за селище и закупени 36 акра. Тръгването ни от квадрилатъра беше неочаквано, защото не можехме да повярваме.
Вкъщи бяха баба ми, майка ми, лелите ми, които плачеха и целуваха праговете. Оставих там две нови къщи, нашата и на баба и дядо ми.
Баща ми беше построил нова къща през 1936 г., така че оставих след себе си две конюшни, два сайвана, две овощни градини с овощни дървета.
Оставих царевицата и слънчогледа необрани, овощните градини на пазара и си тръгнах. Събрах каквото можах и тръгнах по пътя. Пристигнахме в село близо до Караомер, сегашната Негру Вода, наречена Мамуслия.
Там седяхме в някакви немски къщи, където ни разделиха, претъпкани, в една-две стаи“, каза г-н Джордж Куша пред Discover Dobrogea.
Обменът на населението в квадрилатъра и катастрофалните събития от 1940 г
1940 година е пагубна за Румъния. Крайовският договор, с който беше отстъпен Четириъгълникът на България, засегна много голям брой румънци, но, за съжаление, беше предшестван от две други събития, които разбиха Румъния.
По силата на пакта Рибентроп-Молотов между Германия и Русия Бесарабия и Северна Буковина са отстъпени на Русия. След това, от Виенския диктат, през 1940 г., северозападната Трансилвания е отстъпена на Унгария. А на 7 септември 1940 г. с Крайовския договор, Южна Добруджа, Нова Добруджа или по-точно Четириъгълникът е отстъпен на България.
„Условията бяха тежки, защото Румъния по това време нямаше подкрепата на двете страни в Европа, Франция и Великобритания и дори тази на Съединените американски щати, защото тогава Германия се превърна в един вид централна сила, която диктува, заедно с Италия, съдбите на Европа.
Тогава българите претендират за цяла Добруджа. Тъй като Румъния нямаше външна подкрепа и тъй като Германия беше на върха на славата си до Италия, България се гордееше с тяхната защита. България, която претендираше за четириъгълника, също настоя.
Напразно тогавашният външен министър Петреску Комнен и по-късно Григоре Гафенку настояваха за определени отстъпки. Кралят на Румъния Карл II също беше с Хитлер, но той вече беше установил мерките, които трябва да предприеме и помогна на българите, унгарците да превземат нашата Трансилвания и сключи пакт с руснаците да превземат нашата Бесарабия и Северна Буковина. Това беше парадокс, защото Германия и Русия бяха две противоположни страни, а година по-късно дори започнаха войната.
От тази гледна точка бяхме спрени без никаква подкрепа и всички дипломатически усилия бяха напразни, така че в крайна сметка те не можаха да направят нищо друго освен компромис. Те начертаха линиите, където трябваше да се изгради новата граница и направиха един-единствен компромис, обменът на населението. Това беше единствената възможност“, казва Джордж Куша.
Румънците изоставиха агонията си и напуснаха квадрилатъра
За семейство Куша обменът на населението в Кадрилатер представлява третото изкореняване. Първият беше от Албания, вторият от Гърция и третият от Quadrilater.
„И така си тръгнахме, оставяйки след себе си богатството и домовете си. На всичкото отгоре след почти 70 години се възстанових от вещите, които оставих там.
Те са оценени от румънската държава и българската държава. Българската държава преведе парите за нашите реколти и за земята, която купихме, но румънската държава скри този протокол.
Едва след 2000 г. някой, който е знаел за този закон, открива, че нашите пари са в хазната на румънската държава. И след 2000 г. започнахме да си връщаме парите, които българите ни преведоха през 1940 г.“, каза Джордж Куша.
Как стана обменът на населението в квадрилатъра
„Бях ученик, бях завършил 4-ти клас на гимназията, бях дал способностите си на Базаргич и когато се прибрах, разбрах, че трябва да се местим. Тръгнахме преди 7 септември, в средата на август, защото знаехме, че ще бъдем евакуирани и защото бяхме защитени. Нашето отстъпление беше много, много деликатно.
Необходими бяха извънредни формалности, за да се промени населението.
Напускането беше изключително трудно. За първи път трябваше да се оправят местата, които щяхме да напуснем и тези, до които ще стигнем. Бяха направени минути за улиците, по които можехме да караме.
Някои от жителите на Кадрилатер бяха временно назначени в Яломита. Другите за окръзите Констанца и Тулча. Имаше десетки села с над 100 000 души, които трябваше да бъдат внимателно разпределени.
Направени са комисионни над комисионни, за да се регулират пътищата за достъп, било то с железопътен транспорт, автобус, вагон или ремарке.
И все пак до края беше възможно да се извърши обменът на населението, само че по това време, на 6 септември 1940 г., се появиха смущения вътре в румънската държава.
Заминаванията и назначенията бяха трудни. Останах в Негру Вода, Мамуслия за две седмици. Баща ми беше отишъл в Кюстенджа за няколко дни и беше наел къща на улица „Генерал Ману“. Той ни закара от Мамуслия, закара ни в Негру Вода, където беше цялото ни семейство, лели, чичовци, баби и дядовци, взехме една количка, в която сложихме целия си багаж и заминахме за Кюстенджа.
По стечение на обстоятелствата баща ми, който четеше пресата, взе вестник и прочете статия, когато бях във вагона. Някой се оплакваше от евакуацията от квадрилатъра и казваше: "Къде, по дяволите, ни води това дете, че оставихме всичките си вещи, труда си, гробищата си, с падналите дървени кръстове, кой ни дава милостиня?" Бях много впечатлен от тази статия“, казва Джордж Куша.
От гимназията в Базарджик до мъжката гимназия Mircea cel Bătrân в Кюстенджа
След размяната на населението в Кадрилатер, семейство Куша е причислено към комуна Фердинанд, днес Михаил Когълничану, от окръг Констанца.
„Пристигнах в Кюстенджа, в къщата, която баща ми беше наел, защото наближаваше септември и трябваше да съм в гимназията. Нашето семейство беше причислено към община Фердинанд, днес наречена Михаил Когълничану. Ако малкото село Карачи в Кадрилатер беше люлката на моето детство, Фердинанд беше люлката на моето юношество, местност, която беляза целия ми живот и не само мен, цялото ми поколение. Фердинанд беше огнище на култура, спорт и политика.
В гимназия Мирча влязох в 5 клас. По това време имаше само една теоретична гимназия за момчета в окръг Констанца и една за момичета, две индустриални гимназии, едно за момичета и едно за момчета и търговска гимназия.
Междувременно войната дойде. Гимназия „Мирча чел Бътран“ [Мирчо Стари, средновековен влашки войвода, "притежател" и на Добруджа - бележка моя] беше бомбардирана и част от годината вземах уроци в гимназия „Домница Илеана“, която по това време беше за момичета.
Момичетата отиваха на училище сутрин, а момчетата ходиха на уроци следобед. Единственото, което остана през годините, е, че бях хуманист.
Всичките 42 ученици завършиха гимназия, аз преминах бакалавърската степен в Мурфатлар, заедно с гимназията Domnita Ileana и двете гимназии за момчета и момичета в Тулча, за да видя какво означава войната по това време. Културата и спортът, които бяха най-засегнати, се финализираха и узряха, когато бях във Фердинанд. Тогава войната приключи“, каза г-н Джордж Куша, чийто живот не беше лесен дори след войната, защото стана политически затворник.
„Квадрилатърът е повече понятие за речник и геометрия, отколкото за география. Всъщност Четириъгълникът е неразрушима част от Добруджа”, характеризира толкова красивата южната част на Добруджа проф. д-р унив. Георге Думитрашку. Южната част на Добруджа, която се простира на над 7000 квадратни километра и където живеят повече от 400 000 души, се състои от окръзите Дуростор и Калиакра. Основните градове в тази област са Силистра, Туртучая, Добрич (Базаргич), Балчик и Каварна. Румънската земя вече принадлежи на българските й съседи. Професорът по история Георге Думитрашку казва, че Румъния е била жертва и в този случай на Великите сили, които са се опитвали да споделят „зеле“ и „коза“, но „зеле“ и „коза“ не са непременно Румъния и България.
История на Добруджа През цялата история южната част на Добруджа е имала съдбата на цялата провинция между Дунав и морето. От 8 век пр.н.е Хр, крайбрежието е колонизирано от гърците и са основани пристанищните градове: Хистрия, Калатис и Томис. През 55 г. пр.н.е. Добруджа и гръцките крепости са включени в дакийската държава Буребиста, а по-късно попадат под римско владичество. След разделянето на Римската империя Добруджа става част от Източната Римска империя, наречена по-късно „Византийска империя“. През 1388 г. Мирча чел Бътран присъединява тази земя към Влашко. Султан Мехмет I завладява Добруджа, а Влашко остава само с делтата на Дунав. Добруджа попада под османска власт. Историците все още не са единодушни в определянето на датата, на която Добруджа е попаднала под турско владичество. Някои казват, че е било 1416 г., други отиват четири години по-късно. Други историци казват, че Добруджа постепенно попада под османска власт. Професор Думитрашку казва, че Румъния е имала власт над тази земя от 1859 г., когато България на практика не е съществувала. Той беше авторитет по международните отношения, по образованието. Добруджа става част от Румъния след Войната за независимост. В решението на Берлинския конгрес се уточнява, че границата на Румъния с България трябва да продължи по р. Дунав, за да се включи компактното румънско население в тези райони, а южната част, Четириъгълника, се върна към България.
За румънско-българските преговори за коригиране на границата между двете страни през есента на 1912 г. и през пролетта на следващата година научаваме от труда на известния професор д-р Ласку Стойка, озаглавен „Регионална геополотика – Южна Добруджа в контекстът на 1913 г. Епохални свидетелства“.
На 29 януари 1913 г. в Лондон е подписан протокол, в който представителят на Румъния предлага новата гранична линия между Румъния и България да започне от точка, която ще бъде разположена западно от Туртукая и ще стигне до Балчик на Черно море, включително до този град. . Представителят на България отговори, че искането на Румъния не може да бъде взето предвид, като вместо това предложи разрушаване на крепостите около Силистра и коригиране на двата триъгълника в средата на граничната линия, която влизаше в Румънска Добруджа, както и друг триъгълник, базиран на на брега на Черно море линия, дълга пет до шест мили от днешната граница. Разбира се, тези предложения не биха могли да бъдат разгледани от Румъния – страна от Югоизточна Европа, която се очертава като все по-важен фактор за осигуряване на стабилност и баланс в тази част на Европа.
Максималното търсене е трасето Туртучая-Балчик, а минималното - Силистра-Балчик, с присъединяването на двата града към Румъния.
Поддържайки енергична нагласа, румънското правителство приема посредничеството на Великите сили, новите преговори се водят в руската столица през първата половина на 1913 г. Това води до арбитраж на европейските сили (Англия, Германия, Франция, Австрия- Унгария, Италия, Русия) , която „взимайки предвид справедливите искания на Румъния, реши“ Град Силистра трябва да бъде предоставен на Румъния. Новата румънско-българска граница ще започне от една точка на река Дунав, на около 3 км западно от покрайнините на Силистра, ще пресече пътя за Сумла, след това пътя за Варна на 3 км от покрайнините на града и ще стигне до сегашната граница.
Между 1913 и 1940 г. има естествена колонизация на Южна Добруджа. Тук идват арумънци, трансилванци и заселници. Тук овчарите от Карпатите докарали овцете си на пасището.
„Тук през миналите векове, при турско владичество, растеше трева, висока колкото конник, и трансилванските овчари пренасяха стадата си към морските вълни. Днес, в прекрасния месец май, чак до хоризонта, житните равнини на румънското трудолюбие се вълнуват като вълни. Това е житницата на Добруджа“, пише Константин Братеску през 1938 г.
През 1913 г. Туртукая [Тутракан] има 12 000 жители (6500 румънци, 3500 турци, а останалите българи и други етнически групи).
Четириъгълникът остава част от Румъния до 1940 г. През тази година германският представител в Румъния информира румънското правителство, че трябва да отстъпи целия четириъгълник на България, след срещата на 15 юни 1940 г. в Берхтесгаден между Хитлер и българския министър-председател. Румънското правителство предприе стъпки в София за започване на преговори. Преговорите започнаха в Крайова на 19 август. Стотици македонски добруджанци с нетърпение очакваха резултатите от преговорите пред портата на двореца Жан Михаил (сега Музей на изкуствата) в Крайова, където се провеждаха срещите. На 7 септември генерал Йон Антонеску издава телефонна заповед с искане „договорът“ за предаването на Четириъгълника да бъде анулиран, което е направено незабавно. Актът е подписан от член на делегацията, а не от Александру Крециану, ръководител на румънската страна в преговорите, като последният категорично отказа. На 13 септември 1940 г. Йон Антонеску ратифицира договора за цесия на Югоизточна Добруджа.
