Засега "фронта удържат" четири жени, които са на възраст. Дали ще има кой да ги наследи?
Автор: Севдалина Пенева
През 1927 г. учител от Котел запалва няколко жени от Малко Търново да се обединят и да започнат да производство на котленски килими. По това време във всяка странджанска къща има стан, но на тях основно се тъкат пътеки, сукмани, престилки и колани за лично ползване.
Година по-късно – през 1928 г. в градчето е открит килимарски цех. Жените, въпреки че имат опит, преминават през задължителен 6-месечен курс, преди да бъдат наети на работа. Причината е в някои от разликите в оръдията на труда.
Домашните станове са полегати, а тези в цеха – вертикални. Домашните са оборудвани с кросно, совалка, нищелки, докато в цеха се работи единствено с пръсти. Тук освен майсторлък, се иска и търпение. За направата на един килим отива повече от месец то, ако работят четири ръце на един стан. Дневната норма при 8-часов работен ден е максимум 20 квадратни сантиметра.
Някога в производството в Малко Търново са били наети над 150 жени. Работата е прекъсвана на няколко пъти, поради липса на пазар. Последното закриване на дейността е през 80-те години на миналия век, когато Русия спира да изкупува котленските килими от странджанското градче.
Преди 20-тина години местният исторически музей решава да възроди занаята и създава творческата работилница, която и до ден днешен се намира на първия етаж на местното читалище.
Тонка Йовчева
Днес в Малко Търново са останали само четири килимарки, които упражняват професията. Една от тези жени е 70-годишната Тонка Йовчева, която професионално се занимава с килимарство от 30 години.
Старите схеми са запазена марка за работилницата
„Нямаше работа тогава за жени без образование. Която беше учила, ставаше чиновничка, но ние, които бяхме със средно или основно образование, трудно си намирахме работа тук. За да запазят младите семейства в Малко Търново, градската управа възстанови някогашния цех. Произвеждаха се основно котленски килими по стари схеми от началото на века. Почти 100 процента от производството заминаваше износ за Съветския съюз“, спомня си Тонка Йовчева.
Заварваме Тонка да връзва ресните на пано, което ще украси нечия стена, щом бъде завършено. Мотивите, които е избрала, са пъстри цветя и слънчогледи.
„Колкото повече цвят има, толкова е по-трудно, но пък е много по интересно. Работата много ми харесва, не е трудна, научава се. Вярно, трябва малко по-голямо внимание, защото една грешна стъпка изкривява готовия продукт и го прави непродаваем“, разказва килимарката.
Интерес към работата им има, особено към декоративните пана, калъфките за възглавници, чантите, коланите, престилките. Продукцията им се търси и в чужбина. В момента всичко, които се произвежда тук, е по предварителни поръчки, тъкачките едва смогват да ги изпълняват.
Доскоро са се търсили и килимите, но с покачването на цените те стават трудно продаваеми. Освен това за килимите трябва вълнена прежда и вълнена дебела нишка за основа, които все по-трудно се намират.
В момента жените изработват може би последният килим, който ще излезе от работилницата за дълго време. Той е почти завършен, по поръчка е на редовен клиент, който е поискал да му се направи реплика на 200-годишен килим в стара странджанска къща.
Силвия Русинова
Дейността на Тонка и нейните три колежки е организирана от местния музей, с финансовата подкрепа на общината. За тях отговаря Силвия Русинова, уредник в историческия музей в Малко Търново. Тя им помага с разчертаването на схемите, в набавянето на материалите. Самата Силвия като ученичка се е учила да тъче в часовете по трудово обучение.
„Тонка и нейните колежки за безценни заради знанията и опита, който имат. Нужни са години, за да стигне човек тяхното равнище, а може и никога да не го стигне, защото освен майсторлък, за този занаят се иска и талант“, казва Силвия.
Жените обаче са на възраст и се страхуват, че след тях няма да има кой да продължи килимарската традиция.
