С машината на времето: Как Търговище от едно кално и мръсно селище се превърна в модерен съвременен град

Автор: Христина Митева

    
Родителите ми сами вадят вода с ръчна помпа, за да направят кирпич и иззидат къщата си в края на Търговище, в ясак, закупен от османлия, изселващ се в Турция. Улицата ни бе в края на града, в Кучешката махала, а по на юг, близо до река Сива, бе Циганската махала, наскоро преместена там от Гъбената махала до Белия баир.



Някога имало закон, ако дадена постройка има покрив, да не се събаря. Многодетните цигански семейства трябвало да се женят и отделят в свои домове. Затова мъкнели камъни от реката и пясък, дървета, правели кирпич и като подготвят достатъчно строителен материал, събират родата си и хабре - дебре, само за една нощ зидат и покриват своя малък като кибритена кутийка дом. После можели да правят в него колкото си искат  промени и доизграждане. Тъй като къщичките растяли само за една нощ като гъби, нарекли махалата им Гъбената.

Къщата ни бе в близост до АбаджиМариновата мелница, която бе съвременна постройка, с метални сита и валяци, докато мелница Победа стривала все още брашното на камък.

Още помня дългите опашки от каруци с мливари дошли от селата, за чакат търпеливо реда си пред мелниците, като каруци с разпрегнати волове и биволи имаше чак и на нашата улица. Край тях седяха развързали шарени, домашно тъкани бахчи и месали с ядене мливарите, облечени в турски носии: потури с гайтани, с широки червени пояси, милтани и шарени чалми, навити червени фесове с големи поскюли.

Обичаят им изисквал да бъдат погребвани там, където се пукнела земята под тях. За да има с какво да ги погребат, те носели голямо платно, нагънато като гъжва около феса си, та ставало чалма. С това платно, което им било винаги под ръка, били загъвани голите им тела при полагането в земята.
   
Улиците ни бяха криви, тесни, често „слепи“, задънени, без излаз в задния им край, защото опираха в някой ясак, гробища или река. Те нямаха калдъръм или асфалт, като само по-главните от тях, за четирите посоки на града ни, бяха шосета. Върху им имаше наслоена до 2-3 педи пепел, която се вдигаше като непрогледна мъгла, когато из тях минаваха сутрин и вечер за паша в полето стадата крави и овце на ТКЗС-то. Иначе по тях спокойно си пасяха през деня спънати с букаи магарета и коне на комшиите ни.  

Тежко и горко на онези домакини, които не смогваха навреме да си приберат прането от телта на двора, защото то цялото се покриваше с прах от минаващите стада.

А какви големи и тъмни страховити вихрушки се вдигаха и въртяха в кръг по кръстопътищата на улиците ни тогава! Често ще се насочат и втурнат право срещу теб, за да ти напрашат очите, да ти свалят елека, забрадката, престилката и като ги вдигнат нависоко, ще ги захвърлят където си поискат.

Мама казваше никога да не тичам да си взема елечето или забрадката, след като вихрушка ми ги е свалила и носила, за да не се разболея тежко от нелечима болест. Като видя вихрушка да се насочва към мен, да плюя на  три пъти срещу нея, казвайки: „Махай се! Махай се от мене! Насрана съм, напикана съм, мръсна съм! Махни се самодиво!“. Колкото и засилена, бясна и яростна да е вихрушката, веднага ще смени посоката си и ще ме остави невредима.

А пролетно и есенно време, когато завалят тихите напоителни дъждове, улиците ни се превръщаха в каша от кал, пълни с огромни локви вода. Нямаше къде да се стъпи. Често кракът ми затъваше в калта и не можех да помръдна, нито да го извадя, като обувката ми се изхлузваше и потъваше незнайно къде в дълбокото. Затова вървях плътно до оградата на къщите, като с две ръце се държах за тарабите или мрежата.



Баща ми ще закупи 1-2 каруци сгур и като грабне лопатата, ще направи хубава пътека от нашата къща чак до шосето, за да можем ние, децата му, да отидем спокойно на училище. Никой от съседите не излезе нито веднъж да му помогне, за да се направят тези пътеки, но иначе се надпреварваха да ги ползват.

Тогава нямахме кофи за боклук. Всяка домакиня изнасяше сметта от дома си и я изсипваше на купчинка на улицата. Веднага се втурваха върху нея всички кучета, котки, кокошки от махалата ни, като доволно я разхвърляха и намираха какво да похапнат оттам, докато спокойно се разхождаха из улицата, без да ги окраде или набие някой, защото всеки имаше свои.

Кучетата също не лаеха и не хапеха жителите на махалата ни, защото ги познаваха всичките. Разхождаха се наоколо спокойно, без никой да хвърли камък по тях. Скитаха си, отвързани и без паспорти, без инжекции, но си бяха здрави и дълголетни. 

Всеки понеделник с конска каруца минаваше един работник от „Комунални услуги“, облечен в син дочен работнически костюм. С лопата в ръка той събираше купчинките боклук и ги откарваше на сметището извън града.

На ъгъла на всяко улично кръстовище беше издигната на около метър над земята гола водопроводна тръба за питейна вода. Някои по-грижовни граждани бяха изградили сами циментов кожух около тези тръби, за да не замръзват чешмите през зимата. В онези времена имаше такива дълбоки снегове, че оградите между къщите не се виждаха от сняг. 

Когато започнаха да строят Консервната фабрика, тръгнаха да изграждат и водопровод за нея. И тъй той минаваше по нашата улица „Одрин“, баща ми съобразително изкопа канал в двора ни и сложи водопроводни тръби. После плати, за да го включат към питейната вода на фабриката. Така домът ни се снабди с хубава чешмяна вода.

В Търговище по онова време растяха огромни многогодишни брястови дървета – едри, столовати, гъсто зашумени, които пееха и при най-лекия полъх на вятъра, с големи и тъмни сенки под тях. Бяха приютили стотици гнезда на кукувици, кълвачи, дроздове, гугутки, свраки, синигери, врабчета, като понякога споровете и гълчавата им наистина бе нетърпима.

Тъй като бяхме много деца в семейството ни, а само баша ни работеше, не бяхме глезени с пари, нито с подаръци, дори по времето на прочутия наш Търговищки панаир. Татко ни водеше да обходим сергиите и ни обясняваше, че тези стоки – лъскави и шарени, са само „лъжи пара“, че не са трайни и качествени. После ще ни купи захарен памук, ще ни качи на виенското колело, ще си направим снимка за спомен цялото семейство и това беше всичко. Нямаше свирки, глинени птичета, балони, захарни петлета или играчки. Играчките сами си ги правехме и майсторяхме вкъщи от каквото имаме под ръка.


    
Една сутрин, точно в 5 ч. градчето ни сепнато се разбуди от гълчавата на тенекиени радиа, които искаха да посрещнем денят си с весели хора и ръченици. Децибелите, които изпущаха тези огромни като конска каруца радиоапарати, бяха нетърпимо високи и силни, режещи слуха ни, макар да бяхме доста надалеч от бандерите, на който бяха поставени те. А как ли се чувстваха тези жители, дето живееха по-близо до тях?!
    
Този тормоз продължи близо месец, като включването им сутрин бе внезапно и много силно. После, по настояване на местното население, тези чудовищни тенекиени радиа бяха свалени и завинаги премахнати от града ни. Е, казваха по и тях нужни новини: кога ще се хлорира водата на чешмите, че да се запасим с живителната течност; кога ще пръскат с отрова, за да не се пускат пчелите на паша и други полезни съобщения. До тогава това се правеше от глашатаите или барабанджиите.

Това бяха служители при Общината, които яздеха велосипеди от кръстопът на кръстопът, преметнали през рамо голям барабани. Те спираха на поредния кръстопът, биеха барабана по 2-3 минути, за да се насъберат хора, та да чуят съобщението на общинската администрация. Най-многолюдни и шумни бяхме винаги ние, хлапетата, пратени от майките, да чуем какво ще съобщят.

Ала най-шумно и стряскащо беше сутрешното събуждане от преминаващите по улицата ни още призори трактори „Сталинец“ по време на пролетната или есенна оран. То беше не само нетърпимо скърцане и стъргане на многото метални колела и вериги, но и мощно буботене на мотора. Земята трепереше от тежестта на машините, та чак стъклата по прозорците звъняха, а къщите се тресяха из основи, защото това бяха бойни танкове, приспособени за оран на кооперативните блокове.

Събудени от силния трясък и дрънчене, ние – децата, се втурвахме да видим трактора и с тичане да го изпратим до края на улицата. А после, като приключи жътвата, мама ще ни прати с торбичка или кошничка да събираме след комбайна разпиляното зърно по земята, за да нахраним пиленцата и кокошките у дома. 

За да се обработват по-лесно блоковете, всички дървета из тях бяха изсечени, та нямаше сянка за копачи и поливачи.



Общината бе решила да  промени първо главната улица в града, като събори старите едноетажни магазини из нея, за да построи многоетажни жилищни блокове на тяхно място. Нямаше нужната техника и камиони, и сградите се събаряха с въжета. Работниците връзваха с тях стените на постройките и с дръпне ги събаряха, а после с лопати разчистваха руините и товареха на камиони счупените камъни и тухли. Нямаше багери, нямаше булдозери, само здрави работнически ръце.

Петилетки в съкратени срокове... Така, с ентусиазъм и много труд, се построиха високи, светли, удобни и хигиенични сгради за Градски и Окръжен народни съвети, За Партиен дом, за хотел - ресторант „Мизия“, ресторант „Майкоп“, ГУМ,  ОКС, застрахователен  институт, кино, театър, библиотека, Младежки дом, болница. Изградиха се детски ясли и градини, заводите „Енергия“, „Хан Крум“, СМОА, за безалкохолни напитки, консервна фабрика, хлебозавод и др.

Улиците се осветиха с електрически лампи, поставени на електрически циментови стълбове. Край село Буховци се построи летище „Балкан“. Положиха се тротоарени плочки и асфалт, засяха се рози и декоративни дръвчета. По кръстовищата се появиха светофари, зебри и пътни знаци. Откриха и два извора с минерална вода.

Така постепенно Търговище се разхубави и се превърна в модерен съвременен град.




В категории: Новини , История , Населени места