На 3 юли се навършиха 90 години от неговото рождение
Автор: Борислав Гърдев
Беше актьор на яркия и запомнящ се рисунък. Образите си градеше с едри мазки в подчертано драматична гама. Беше любимец на театралната публика, един от стожерите на бургаския и Народния театър „Иван Вазов”.
Младата аудитория днес няма представа за мащаба на неговия талант, но той влиза във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” в конкуренция с 800 кандидати с чудесното изпълнение на Вазовата ода „Левски” и с предимството, че е играл на сцената на казанлъшкото читалище „Искра” ролята на Уолтър Кид от „Гласът на Америка” на Борис Лавреньов.
Престоят му във ВИТИЗ – роден на 3 юли 1932 г. в казанлъшкото село Мъглиж, се помни с конфликта с неговия преподавател Георги Стаматов и прехвърлянето му в класа на Николай Масалитинов, под чиято режисура блесва в „На дъното” през 1953 г. Маститият професор го хвали искрено – „Кучият му син, играе Санин по-добре от мен!”.
В бургаския театър прави запомняща се изява на Федя Протасов в „Живият труп” (1954) под режисурата на Николай Люцканов, а през 1955 г. е назначен в Народния театър „Иван Вазов”, където се откроява още с дебюта си в „Майка на своите деца” (1956) на Филип Филипов.
В първия ни театър Гецов работи до принудителното си пенсиониране през 1992 г. През това време остава ярка диря с поредица от забележителни артистични изяви в паметни постановки като „Нора” (1957) , „Вуйчо Ваньо” (1960), „Хъшове” (1961), „Първият удар” (1964) на Кръстьо Мирски, „Иван Шишман” (1961) на Николай Люцканов, неговият истински актьорски триумф, „Прокурорът” (1965) на Моис Бениеш, „Егор Буличов и другите” (1966) на Борис Захава, „Братя Карамазови” (1968) на Борис Ливанов, „Отело” (1968) на Клифърд Уйлямс.
Стефан Гецов демонстрира широк диапазон от изразни средства както в съвременната драматургия, където безспорно най-доброто му изпълнение е на прокурора Миладин Войнов от едноименната пиеса на Джагаров, така и в морето на литературната класика, където най-големите му достижения се оказаха цар Иван Шишман и Егор Буличов.
През 70-те и 80-те години на миналия век той разреди театралните си изяви, подбирайки прецизно своите участия в иначе силни постановки като „Лес” (1975) на Кръстьо Мирски, „Големанов” (1977), „Котка върху горещ ламаринен покрив” (1982) и „Пред залез слънце” (1988) на Енчо Халачев.
Славещ се като великолепен рецитатор, Гецов записва плочи по стихове на Ботев, Павел Матев и Венко Марковски, а в златния фонд на радиотеатъра се пазят записите на спектаклите с негово участие „Женитба” (1964), „Веселите уиндзорки” (1964) и „Прокурорът” (1967).
Тъй като често влиза в конфликт с постановчици, с които е работил и постигал успехи (Николай Люцканов, Кръстьо Мирски), на Гецов се носи славата на страшилище и капризна звезда, който в добавка прекалява с алкохола.
Може би и затова късно пробива в киното и телевизията, въпреки че е открит за големия екран от Борислав Шаралиев („Песен за човека”, 1954, „Две победи”, 1956) и Петър Василев („Хайдушка клетва”, 1958) и че телевизионният му дебют е още през 1961 г. с „Майка на своите деца” .
Ще минат години докато Стефан Гецов открие своите режисьори, които са готови да рискуват и работят с него, лансирайки щедрия му талант пред камерата. Такъв ще бъде Юрий Арнаудов пренесъл на екран през 1969 г. коронната му драматична роля на цар Иван Шишман. Такъв късметлия ще е и Янко Янков, работил с Гецов в „Непримиримите” (1964), „Опак човек” (1973) и „Под игото” (1991).
А след Кръстьо Мирски, използвал артистичната харизма на Гецов за ролята на Димитров в театралната версия на „Първият удар” през 1956 и 1964 г., именно Христо Христов ще наложи на големия екран Стефан Гецов като най-убедителен интерпретатор на ролята на „вожда и учителя на българския народ” в „Наковалня или чук” (1972), чийто опит Юрий Озеров ще използва наготово в своята тенденциозна историческа епопея „Войници на свободата” (1977).
Стефан Гецов е еднакво силен и въздействен и като Юрталана в екранизацията по класическия роман на Караславов „Снаха” (1976), осъществена с вещина от Васил Мирчев, и като Александър Стамболийски от документалната драма на Маргарит Николов „По дирята на безследно изчезналите” (1977).
Той може да подпомогне с щедрото си дарование амбициозен тв замисъл като „Сами сред вълци” (1979) на Зако Хеския, в който има епизодична изява на ген. Теодосий Даскалов, и да се опита да спаси от пълен провал безпомощната кримка на Иван Комитов „Големият товар” (1978).
За киноекрана Гецов установява удивителна хармония с Людмил Стайков, с когото работи в две от най-добрите му суперпродукции: „Допълнение към ЗЗД” (1976) и „Хан Аспарух” (1981, първожрецът на Тангра), но сякаш пълна хармония постигна при работата си със своя съселянин и първомайстор на българския тв сериал Неделчо Чернев.
С него завойва и най–големите си успехи във втория сезон на „На всеки километър” (1971) като ген. Бранев, в „Дъщерите на началника” (1973), където беше околийският началник, в „На живот и смърт” (1976), облякъл одеждите на полицейския шеф Илия Саваков, и в „Изгори, за да светиш!” (1976), запомнен с образа на Милев.
Уви, и този тандем се разпадна скандално през 1979 г., когато Неделчо Чернев избра за образа на капитан Петко войвода не своя приятел, любимец и съселянин, а Васил Михайлов.
Все по това време Гецов е отстранен от Кръстьо Мирски от състава на „Хъшове” (1976), елегантно е отстрелян от обкръжението на Тодор Живков (а той е титуляр в ловната му дружинка и пръв приятел, за когото Тато иска да се направи специален филм още през 1967 г.!), тъй като недолюбва „червената принцеса” Людмила Живкова, получава все по-малко роли в театъра, а киното го забравя за цяло десетилетие...
В добавка идва и скандалното му пенсиониране, след което е логично да дойде и краят на 10 септември 1996 г.
Стефан Гецов си отиде в кризисно време, когато страната бе на ръба на гражданската война. Тогава не ни беше до духовност.
Но само три години по-късно синът му Михаил пусна на екран своя дълго лелеян проект „Дан Колов” и тогава си спомнихме за баща му. За неговия необикновен талант и трудна съдба, за приноса му в развитието на българската култура, за постигнатото и пропуснатото от него.
Започна преоткриването му, както и възвръщането на старата популярност. Защото Гецов е безспорно явление в нашия театър, тв и кино, със свой запазен периметър и постижения, които и днес от дистанцията на времето респектират.
Добре че бг. историци започват да признаят истината: че малко македонисти е имало и преди 1944 г., даже през далечните 1870-те години имаше такива.
Например, Георги Пулевски
Този човек първоначално се е смятало за сърбин, а после за "етнически македонец".
През 1873 г. издава в гр. Белград "Речник оТ четири язика". Заглавието все пак не е на сръбски, а на диалектно-български, по-точно на днешния официален език на РСМ, тоест на (северно)македонски; с изключение на българското (и руско) изписване на предлог "от" (на "македонски" се употребява сръбското изписване"оД") и на думата "язика", която на днешен/правилен "македонски" "език" звучи "язици".
Доколкото ми е известно, на сръбски "речник од четири йЕзика" (с "Е") е възможно да се каже обаче звучи не-естествено, като сърбите казват "речник четириу йЕзика".
Много смешно е че вместо да нарича "македонски" "език" с днешното му име, той го нарича "српско-аллбански", тоест го смяташе за диалект на сръбски език (!!!), говорен в османската област Албания (!!!).
"Не помалку е значајна неговата културно-национална дејност како учебникар, лексикограф, граматичар, поет, фолклорист, етнограф и историчар. Негово првопечатено дело е Речник од четири јазика (или четиријазичник), објавено во Белград во 1873 година.
Тоа е всушност петјазичник, бидејќи во колоната на српскиот јазик дава лексички материјал од двата блиски, но сепак различни јазика: македонскиот и српскиот.
Втората објавена книга на Пулевски е Речник од три јазика (тријазичник), објавена исто така во Белград во 1875 г. Ова дело е особено значајно поради јасната концепција и отворено изнесената идеја за татковината Македонија, за македонскиот народ и македонскиот јазик како посебни во словенскиот свет."
Интересно е и заглавието на друга му книга "Речник од три жезика" като той е на литературен сръбски докато думите в речника са, според него, на "диалектен сръбски от област Македония", понеже той нарича езика си "с. македонски", тоест "сръбско-македонски"). Тази книга е издадена пак в Белград през 1875 г. В албанското под-заглавие той нарича свой език "шкипищ македонисе", тоест "албанско-македонски" = "македонски от османската област Албания" (тогава Албания не беше независима държава)!!!
Вероятно за него област Македония беше нещо като съставна част от област Албания (тоест: под-област).
("шкипищ" е погрешен облик на албанската дума "шкип" = "албански език" или "на албански" като наставката "-ищ" се използва при имената на езиците, обаче с изключение на самия албански език, за който се използва простата дума "шкип".)
Името на северномакедонския в турското под-заглавие е: "с. македонлуджес", тоест вероятно пак "сръбско-македонски" като буквата "с." вероятно означава "сърп" ("сръбски" на турски език)
В друга му книга вместо "сръбско-македонски" или "албанско-македонски" той използва смешното име "славянско-насельенински-македонски", например в заглавието на тази книга: "Славянско-насельенинско-македонска слогница речовска", тоест "Македонска граматика", публикувана в София през 1880 г.
Задава се въпроса: защо Пулевски се колебае и нарича собствения си език ту "сръбско-албански", ту "сръбско-македонски", ту "албанско-македонски", ту "славяно-населенинско-македонски"???
Той не беше само агент на сърбите, а имаше македонско етническо самоопределение, понеже в названието "албанско-македонски", тоест "македонски от област Албания" няма споменаване на сръбски език, а под името "славянско-населенинско-македонски" (където пак няма нищо сръбско) вероятно той искаше да се разбере "народен език на славянските македонци", понеже той знаеше че има и гръцки не-славянски македонци.
А защо той не използва простото название "македонски"? Понеже тогава или нямаше "(етнически) македонци", или имаше гърци които се смятаха за македонци. От терминологичните му колебания може да се направи заключението че докато народностните имена "албанци/арнаути, сърби, гърци, турци" бяха вече установени и ясни, името "македонци" като народностно название едва тогава започваше да се употреби.
ultimately from Latin excipāre, but in its use it is, among other things, an adverb (e.g. Flas shqip!
‘Speak Albanian!’) but interestingly never *shqipisht, using the adverbial -isht (thus, unlike
other language-adverbs, e.g. anglisht, turqisht, frëngisht, and greqisht)
Never *shqipisht, unlike other language-adverbs, e.g. anglisht, turqisht
В книгата "Речника от четири язика", както и в "Слогница речовска" (вероятно във всичките му книги) той използва българската буква "ъ", която понастоящем не се използва повече в северномакедонски, например в думите:
гръс (на страница 23) "шепа", вместо днешното изписване "грст" (буквата/звукът "т" не се произнася, точно както при българското народно произношение)
ръбетница, рътеница (на стр. 22)
Известно е че буква "ъ" е била изхвърлена от македонската кирилица при "окончателната" кодификация на "македонски език" през 1944 г. като тя не съществува в сръбската кирилица.
Използвам "окончателна" в смисъл най-важната, понеже Пулевски може да бъде смятан за първия кодификатор на "мк." "език", освен това, той е и по-логичен и последователен, като той изписва "гроп" с "-п" понеже така се произнася и в северномакедонски, и в български, докато сегашният македонски правопис (под сръбско влияние) изисква да се изпише "гроб", въпреки че мк. езиковеди претендират че мк. правопис е фонетичен.
Например на стр. 19 има и "гроп", и "гроб" (тоест "гроп" на "македонски" - диалектен сръбски, според Пулевски, "гроб" на сръбски)
На сръбски се изписва и се изговаря "гроб".
Македонистите уважават тяхната собствена лингвистична традиция само когато тя не съдържа елементи (като буква "ъ") които са общи за "мк." и български а отсъстват от сръбски език.
Сръбската википедиа за българските мияци (етнографска група на македонските българи, като Пулевски беше един от тях):
"Мијаци су македонско и српско племе[1][2] које настањује предео у западном делу данашње Северне Македоније."
[...]
Бугарски егзархисти, како би уништили српске трагове, избрисали су српске натписе 1916. године, и изнад главе кнеза Лазара написали "Борис болгарски" а изнад главе Стефана Дечанског "Шишман болгарски"."
