Фенове на ледения десерт били Александър Македонски, Нерон, Наполеон, Джордж Вашингтон и много други известни личности. Според Хипократ той укрепвал здравето
Автор: Дина Харизанова
Настъпи лятото – сезонът на морето, цацата с бира и сладоледа.
Колкото и да е парадоксално, леденото лакомство е съществувало много преди да се появят фризерите и хладилните камери. То е било любимо на народонаселението още в дълбока древност, във времената на най-древните цивилизации в Азия – Китай и Месопотамия.
Сладолед е близал по време на походите си в Персия и Индия Александър Македонски. С него завършвали трапезите в двора на император Нерон. Леденият десерт похапвали също Наполеон, Джордж Вашингтон и цяла плеяда още велики личности от човешката история.
Смята се, че той е изобретен преди около 5 хиляди години в Китай. Тогава – три хилядолетия преди Христа, в богатите китайски домове се поднасяли десерти, които много го наподобявали – приготвени от сняг и лед, смесени с парченца портокали, лимони и зърна от нар. Китайският император Тангу дори сам измислил собствена рецепта за приготвянето на смес от лед и мляко.
За целта се използвал лед, събран от високите планини, който се натрошавал и смесвал с плодове. „Суровината“ пренасяли тичешком роби и за да не се разтопи тя, организирали специални щафети. Същата технология прилагали и в Персия и други държави от античния свят.
Ледът и снегът съхранявали в специално изградени под земята зимници, в които се поддържала ниска температура. За измазването им се използвала смес от глина, пясък, айчен белтък, пепел и вар, към която добавяли козя козина. Така производството на сладолед излизало доста скъпо и лакомството можели да си позволят само богатите хора.
Употребявали го традиционно и древните араби. Легендарният еврейски цар Соломон описва употребата на охладени сокове по време на прибирането на реколтата. Охладени вина, сокове и млечни продукти използвали и древните гърци, а след тях и други цивилизации. Сняг и лед влизали в кулинарията на Древния Рим.
Античният лекар Хипократ пък препоръчвал сладоледа за укрепване на здравето.
С хладния десерт са свързани множество интересни истории. През 780 г. пр. Хр. халиф Ал Махди успял да достави в Мека цял керван камили, натоварени с планински сняг. Друг, не по-малко поразителен факт, споменат в трудовете на персийския пътешественик Насир Хусрау, гласи, че през 1040 г. пр. Хр. снегът за приготвянето на напитки и сладолед се доставял ежедневно за трапезата на султана на Кайро от планинските райони на Сирия!
Смята се, че до Европа рецептата за приготвянето на сладолед достига, благодарение на Марко Поло, когато той се връща на Стария континент от пътешествията си на Изток.
Технологията била усъвършествана в кралските кухни, където изпълвали голяма съдина с лед и сол, в която поставяли купа и в нея смесвали мляко или сметана, захар, ядки и плодове. Млечната маса се разбивала и постепенно се охлаждала от топящия е лед, а солта ускорявала процеса на ледотопенето и охлаждането.
Рецептата за сладолед, който най-близко наподобява съвременния, се ражда в Италия, и по точно – в Сицилия. На най-големия остров в Средиземно море се намирало всичко необходимо за създаването на охраждащото изкушение. И най-вече – изобилие от захарна тръстика, от която правили захар.
Апропо, основен компонент в италианския сладолед били настъргани и намачкани плодове и той изглеждал повече като желе. Оттам и името му на италиански «gelato».
Венециански продавач на сладолед, худ. Антонио Паолети
Омъжвайки се за френския крал Анри II, младата Екатерина Медичи довежда от Италия във Франция своя главен готвач – знаменития Бенталенти, признат авторитет в приготвянето на сладолед и разхладителни напитки. За първи път той поднася ледения десерт на 28 октомври 1533 г. по време на пир, устроен в чест на бракосъчетанието на 14-годишната невеста, известна повече от романа „Кралица Марго“ на Дюма-баща. Той представлявал ледени топки с плодове и често се сервира на гостите на тържествените обеди и балове във френския кралски двор.
Сладоледът много бързо напуска границите на Версай и се настанява на трапезите на други френски аристократи, въпреки строгите забрани за разкриване на рецептата за приготвянето му, която била обявена за държавна тайна.
През 1625 г. внучката на Екатерина Медичи – Хенриета Мария се жени за краля на Англия Карл I. С нея на Острова заминава и личният й готвач и сладкар Жерар Тисайн, който през 1649 г. създава оригинална рецепта за замразен ванилов крем от мляко и сметана, който започват да наричат „неаполитански сладолед“. Така сладоледът завладява и Англия.
Британци в Париж, худ. Мери Евънс
Той попада и в Русия, където рецептата му е пренесена от чуждестранните кулинари, които канили в царския двор.
След XIX в. охлаждането на млечната смес започва да се осъществява с помощта на други вещества като амоняк, селитра и етер. Себестойността на сладоледа рязко поевтинява с изобретяването на генератори за приготвянето му и откриването на заводи за производството му. Така в началото на ХХ в. лакомството имат възможност да опитат широка маса от потребители с ниски доходи и статус, не само привилегированите слоеве на обществото.
До 1904 г. то се е продавало само в картонени кутийки или в специални вазички, сервирани в кафенетата. Но след провеждането на Световното изложение в американския град Сейнт Луис става модно да си го купиш във вафлени чашки.
До появата на тази „опаковка“ се стига по любопитно стечение на обстоятелствата. Някой си Ърнест Хъмфри продавал на въпросния панаир топли вафли, а в съседния до него павилион се вихрела оживена търговия със сладолед. Купувачите се оказали толкова много, че много скоро на сладоледажията свършил всичкият запас от амбалаж във вид на чинийки и кутийки от картон. И тогава той помолил вафладжията да му завие няколко плоски вафлени кори във вид на конус, така че да ги ползва за поднасянето на ледените топки. За удивление на двамата търговци, публиката посрещнала с възторг тази иновация.
Плодовият сладолед също се появил благодарение на случайността. Веднъж през зимата на 1905 г. единадесетодишниятк Франк Еперсон забравил на верандата чаша с лимонада с оставена в нея пръчица за разбъркване. През нощта напитката замръзнала и на сутринта момчето удивено намерило вледенения фруктов сок, втурвайки се тутакси да се похвали на приятелчетата си. Години по-късно Еперсон се заел да произвежда фруктов лед с цел търговия.
През 1921 г. пък жителят на Айова Христиан Нилсен създал т.нар. „ескимо пай“ – сладолед на клечка с глазура от шоколад. Това вдъхновило френският производител на сирене Шарл Жерве през 1934 г. да пусне на пазара класическото ексимо.
Един любопитен и малко популярен факт – в младостта си, преди да стане известен писател, Джек Лондон се подвизавал като... разносвач на сладолед.
Не се знае кога за първи път сладоледът се появява в България, но още от времето на соца той се продава почти на всеки ъгъл. През 80-те години на миналия век хрупкава вафлена фунийка, пълна догоре с леденото лакомство, струва... 4 стотинки.
Снимка: Държавен архив - Ямбол
Днес у нас масово се продават чуждестранни марки, а на топки върви най-вече италианският сладолед. Макар и вече доста рядко по улиците се срещат и дребни родни търговци с подвижни колички сергии, които разнообразяват асортимента с фруктов сладолед.
А ако не знаете – на 18 юли е Световният ден на сладоледа. Но не чакайте дотогава – лятото вече е в разгара, така че ближете си сладоледа и нека ви е слънчево!
