Процесията „Светият път“ бе посрещната в църквата „Св. Вмчца Марина“ в Поликрайще
Автор: д-р Марияна Георгиева и проф. д-р Георги Георгиев
На 3 юли 2022 г. след обяд в църквата „Св. вмчца Марина“ в Поликрайще бе посрещната процесията „Светият път“, преминаваща през местата, през които преди 553 години са възвърнати мощите на свети Иван Рилски от Търново в Рилския манастир.
Свети Иван Рилски е най-големият български светец и небесният закрилник на България. Според официалната история той е роден в село Скрино, Дупнишко вероятно през 876 г. Заради светия си и праведен живот и заради излекуването на много хора, името му се прочува чак до столицата Преслав.
Цар Петър I изминава цялото разстояние до Рила, за да се срещне с него. Свети Иван отказва предложеното му злато и приема само плодовете и от скромност се покланя на царя само отдалеч, което още повече разнася славата му.
1469 г.: Пренасянето на мощите на свети Иван Рилски е едно от най-значимите събития на XV в. за нашата страна. Навсякъде шествието е било посрещано и изпращано най-тържествено от велможите, свещениците в свещени одежди, със свещи и кадила, и от цялото население. Хората са се спускали да целуват ковчега на светеца и са отправяли молитви към него. Вестта за пристигането на процесията се е разнасяла много преди тя да се озове в дадено селище и е предизвиквала голямо вълнение сред хората.
Така е било навсякъде, с изключение на Търново, което не е желаело да предаде своето съкровище. Заповедта на султан Мехмед II обаче е била недвусмислена и търновци е трябвало да се подчинят, макар че три дни в града е царял общ смут и са се водили горещи спорове как да постъпят. Няма съмнение, че поликрайщчани са знаели за предстоящото и както всички останали наши сънародници са оказали почитта и уважението си към най-големия български светец.
550 години по-късно: Походът „Светият път“ се организира вече няколкократно и се води от д-р Паскал Пиперков от Института по математика към Българската академия на науките – клон Велико Търново. Участниците в него вървят пеш 700 км, тръгвайки от Търново и преминавайки през множество селища, между които Никопол и София (тогавашен Средец), преди да достигнат до Рилската света обител.
По редица причини от общ характер (настаняване и нощуване) походът досега не е следвал точно пътя, по който действително през 1469 г. са минали монасите. Тази година обаче главният организатор на съвременната процесия възстанови историческия път и на 3 юли 2022 г. – 553 години след пренасянето на мощите на свети Иван Рилски, поклониците преминаха през Поликрайще.
Тук отец Дмитрий Павлов от църквата „Св. Вмчца Марина“ благослови поклонниците и тяхното Богоугодно дело и освети новия кръст, с който вървят участниците в похода.
Отец Дмитрий, който е от руски произход, разказа за почитта към светеца в Русия, където има град Рилск на неговото име и където столетия са съхранявани части от неговите мощи.
Поликрайще: Преминаването на мощите на свети Иван Рилски през Поликрайще е едно от най-големите събития, станали на наша територия през Средновековието. Въз основа на „Разказа за връщането на честните мощи на преподобния наш отец Иван от град Търново в неговата Рилска обител”, публикуван във „Великия панигирик” на Рилския манастир от очевидеца на събитието дякон Владислав Граматик, можем да твърдим, че процесията със светинята, след като е напуснала Търново, се е отправила най-напред на север по пътя през Поликрайще.
Той разказва, че същият ден около 12 часа монасите са достигнали до река Росита (Росица). Те навлезли в нея с голям страх, тъй като тя е била придошла, но носени от молитвите, са я преминали без никаква вреда. После били приети в Никопол, пресекли са река Осъм и през Средец (София), Лешница и Герман пристигнали в манастира.
Река Росита (днес Росица): Очевидно премеждието на монасите при преминаването на река Росита е било едно от най-големите им изпитания и е документирано в историческия източник за пренасянето на светите мощи до Рилската обител. В оригиналния разказ на Владислав Граматик от 1469 г. името на реката е записана като Росита.
Като се проследят различни източници разбираме, че в годините непосредствено преди Освободителната войната (1877-1878) името е било променило. Някои от документите, които сме изучавали, сочат и през 1846 г. в Поликрайще името на реката до него е Росита.
Такъв е първият български пътепис, състоящ се от писмата на Найден Геров до негови приятели в Одеса. Найден Геров се връща от учение в Одеса за Копривщица и подробно описва впечатленията си от пътуването в споменатите писма, включително в тях пише много обстойно за Поликрайще и за река Росита.
Малко по-късно в Поликрайще е идвала разузнавателна мисия на руския генерален щаб под прикритието на топографска експедиция през 1865-1867 г., начело с щабс-капитан Николай Артамонов и проф. Иван Кортаци от Пулковската обсерватория (Санкт-Петербург). Тя е записала името на реката като Росита и така то е фигурирало в началните заповеди към войските от юни 1877 г.
В документите на руското командване от началния етап на Руско-турската освободителна война през 1877 г., отнасящи се до Поликрайще, реката също е записана като Росита. В документи от края на лятото на 1877 г. вече реката се среща и записана с името Росица. Или към тази година е станала писмената промяна на името на реката.
Преди около 2000 години, през римско време, тя е била могъща, плавателна и е имало пристанище на брега й при Никополис ад Иструм, а вероятно и по-нагоре по течението й. През вековете е предизвиквала ужасни наводнения с човешки жертви и жестоки разрушения. Нашите предци са се борили с нейните стихии, но явно е имало много благоразумни сред тях. И преди поне 400 години, ако не и по-рано, те са преместили Поликрайще и са застроили домовете си на днешното му място: на височина, която да спира и укротява придошлите води на Росита и да не залива населеното място.
Пример за нейната разрушителна сила в по-ново време е наводнението от 1939 г., когато помита Севлиево (севлиевчани не са били толкова разумни като поликрайщчани и са останали с къщите си непосредствено до реката). Лично Н.В. цар Борис III незабавно заминава за пострадалите райони и сам участва в спасителните операции.
По спомени на нашия дядо Георги Попниколов Попгеоргиев реката е била толкова страшна, че водната стена е помитала по пътя си всичко, което е застигала и е влачела каруци, удавени животни, снопи, дървета... Цялото пространство на север от Поликрайще – местността Средна поляна около 3-4 км до Боруш на северния й бряг е било залято с вода, която се е отичала една седмица.
Това е било по жътва. Дядо ни заедно с баба ни Мария Попгеоргиева с децата им Никола (татко ни) и Здравка (леля ни) и с жътварите са били на височината Боруш и не са могли да си дойдат вкъщи през цялото време.
Някои тълкуватели на името на реката, явно не запознати с тези факти, смятат, че то произлиза от думата „роса“ или че тази река е една безобидна рекичка „ситна, нежна росица“. Да, обаче тя не е била безобидна и други предполагат, че името й идва от тракийския корен „рос“, със значение на „опасност“, и е свързано с постоянните разливи на реката при нейното излизане на Севлиевското поле.
Такава опасна Росита са пресекли рилските монаси с мощите на свети Иван Рилски, но той им е помогнал да я преодолеят.
Сломер (някогашен Славомир): Преминаването на мощите на светеца през Славомир (днешен Сломер) е едно от най-големите събития, станали там през Средновековието. То е толкова значимо за местното население, че то приема свети Иван за свой небесен закрилник. Вярата за това се предава от поколение на поколение и в края на XIX век той е избран за покровител на новоизградената им църква.
Прадядото Марин Илиев Иванов Пролчев на нашата майка Трифонка Романова Попниколова и наш прапрадядо през II-рата половина на XIX в. основава Комитет за изграждане на църква в Сломер (някогашен Славомир) и по-късно е избран за Предстоятел на църквата „Св. Йоан Рилски“.
Знаем, че нашият прапрадядо Марин Илиев Пролчев през 1877 г. начело на делегация в състав свещеници Христо Георгиев и Георги Динков и миряни енориаши Никола Мочуров, Тошко Герчев, Марин Зайков, Иван Мечков, Тони Кънев, Ангел Папазов, Стоян Колев и Ангел Добрев е бил приет на ауденция от руския император Александър II – Цар Освободител в Главната му квартира в Горна Студена с молба са помощ за изграждането на новия храм в Сломер. Дотогава там няма църква, а само параклис при гробищата.
След като е изслушал молбата на нашия прапрадядо Марин Пролчев, император Александър II се е отнесъл с особено внимание към нея и веднага с готовност дарил от своите лични средства за градежа, като дарява и всичките икони на църквата „Св. Йоан Рилски“, които стават най-голямото й богатство.
Благодарение на решителната помощ на Руския император Александър II и на силата на вярата в успеха на светото предприятие на нашия прапрадядо Марин Пролчев започва нейното строителство и до 1879 г. тя е построена. Осветена е през 1881 г. от Търновския митрополит Климент (Васил Друмев).
Слава могила, северно от Сломер (някогашен Славомир), е едно от най-свещените и велики места за България и не само защото мощите на свети Иван Рилски са минали оттам. В името й е съхранена нейната история – това е могилата на Българската слава. Тук, в нейното подножие се е разиграла най-важната битка между българската армия, предвождана от великия българския кан Крум и армията на ромеите, начело с император Никифор I Геник.
На „Слава могила“ нашите прадеди от Славомир (днешно Сломер) след съкрушителната победа и заради безчинствата, които ромейският император Никифор е нареждал да се вършат от войните му по нашите земи, му отсичат главата, набиват я на една вила и я занасят на кан Крум. Благодарение на тази битка България е спасена в най-жестоките времена, когато самото й съществуване е било подложено на карта.
Името на Славомир (днес Сломер) произхожда от тържествуващия възглас „Слава на мира“ на българските багатури, който е кънтял до небесата след съкрушителната си победа над нашествениците. Преданието за страшната битка и великата победа на България е запазено над 1200 години в паметта на сломирчани (славомирчани).
За битката при Славомир край Никопол пише й Отец Паисий в своята история през 1762 г. Но кой ли я е прочел и кой ли е почерпил историческите сведения от нея. А записал ли е някой в днешните истории на България, че българите, предвождани от кан Крум са извоювали правото ни за същектвуване на „Слава могила“ при Славомир (днешно Сломер) на 26 юли 811 година?!
Историята на Паисий трябва да се чете внимателно цялата – всеки ред, всяка дума, а не само да се цитират началните редове от първата й страница. Битката при Славомир при Никопол (и тук става дума за Николопис ад Иструм, „Градът на победите към Дунава“; градът, строен през II в. на нашите земи на Поликрайще и разпростиращ се още с землищата на днешните Ресен и Никюп; защото тогава не е имало друг Никопол, не е имало този Никопол , който днес е непосредствено на Дунава) е описана и от Марво Орбини (1601 г.), Йован Раич (1794 г.), Атанас Нескович (1801 г.) и редица други авторитетни чужди историци, от които може да научим фактите за нашето славно историческо минало.
Около 553 години назад: Историческите събития се развиват по много интересен начин. Монасите в Рилския манастир, поради превратностите на случилото се, са изгубили от столетия дирите на мощите на светеца. Случайно разбират от поклонник от Пловдив, че те се съхраняват в Търново. Затова изпращат нарочен пратеник до старопрестолния град, за да се уверят в истинността на сведението.
След това се обръщат с молба към Мара Бранкович, дъщеря на Смедеревския деспот Георги Бранкович и съпруга на султан Мурад II да ходатайства и издейства ферман от неговия наследник султан Мехмед II мощите на свети Иван да бъдат възвърнати от Търново обратно в Рилския манастир.
Мара Бранкович пътува от своето село в околностите на Сяр до столицата Константинопол и султанът се отзовава на прошението й. Той се разпорежда до съдията в Търново мощите да бъдат предадени на монасите.
Участникът в събитието Владислав Граматик разказва, че след получаване на заповедта, светите отци по най-бързия начин се върнали в манастира. Там е свикан събор и по общото решение на цялото братство и по заповед на игумена са отредени и изпратени за Търново братята, които да отидат за светеца: йеромонах кир Теофан, йеромонах кир Варлаам, брат Келасий, пресвитер Йоан от Белчин и някои други. „Те се предвождаха от йеромонаха Теофан, който е рожден брат на тогавашния предстоятел на светата обител и втори след него попечител на всичко, що се отнасяше до манастира.“
В Търново настъпва голям смут и брожение след получаването на заповедта за предаване на мощите, защото гражданите смятат, че светецът, който до тогава ги е защитавал, ще се отвърне от тях. Това трае три дни. Те обаче не се осмеляват да се разбунтуват открито срещу султанската заповед и на третия ден сутринта монасите потеглят за Рилския манастир.
Интересен е пътят, който те избират. Вместо да се отправят на юг, потеглят на север и на обяд достигат до река Росита (Росица). Според нас причините са, че именно на север от Търново преминават от хилядолетия главните и естествено най-сигурни пътища.
Процесията преминава през Поликрайще, защото точно в неговото землище се пресичат двата най-важни пътя в Северна България. От юг на север това е пътят, днес известен като Велико Търново – Русе с отклонение към Свищов.
Българският изследовател Васил Аврамов в началото на XX в. проучва всички проходи в Централна Стара планина и всички римски пътища и установява, че най-важният измежду многобройните проходи е проходът Поликрайще – Бедек – Крън, който той нарича Крънски проход на името на крепостта Крън, която е входът му откъм южната страна. Но ние от местен патриотизъм бихме могли да го наречем и Поликрайшки проход, понеже Поликрайще е входът му от север.
Този вход се е пазел от крепостта Поликрайще, която не е така известна като крънската, просто защото е срината до ниво под земята от османците при завоеванието на България за отмъщение, понеже защитниците й не са се подчинили и са се сражавали до последния човек.
Впрочем днешният град Крън, Казанлъшко, не е средновековният. Това е селото Хасът, понеже е било османски хас (владение на висш османски сановник), на което е дадено името на средновековната българска крепост.
За прохода Поликрайще – Трявна – връх Бедек – Крън говори и Чудомир в своите разкази. През Поликрайшкия (Крънския) проход според Васил Аврамов са минавали десетки племена и милиони хора на път от Близкия Изток и Мала Азия към Средна Европа, които пресичали Дунава при Свищов или Гиген и след това продължавали през проходите Червена кула и Предел в Карпатите и обратно в течение на хиляди години.
Римляните са построили пътища, следвайки съществуващите вече и прокарани от траките. Този римски път и неговите отклонения преминават през земите на Поликрайще в посока към Никополис ад Иструм (на 3 км северозападно от Поликрайще).
По същия начин от изток на запад римляните строят пътя Марцианопол (Девня) – Никополис ад Иструм – Мелта (Ловеч) и на юг през Троянския проход и на запад към Рациария (Арчар), Видинско с отклонения към Сердика (Средец – София). От Никополис ад Иструм е имало отклонение на север към Нове (римски град при Свищов).
И затова и през 1469 г. монасите с мощите на свети Йоан Рилски единствено са вървели по най-известните и сигурни пътища и те са през тогавашно Поликрайще.
Никополис ад Иструм и/или Никопол: Друга основателна причина процесията да е преминала през Поликрайще, съответно през Никополис ад Иструм, е фактът, че този град е бил епископски център още от IV век, т.е. от времето на император Константин Велики и от приемането на християнството като държавна религия в цялата Римска империя. Никополис остава епископски център със сигурност до края на VI век, когато окончателно е разграбен и разрушен от аварите под командването на техния каган Баян.
Никополис ад Иструм е много важно християнско средище и това вероятно е било известно на монасите от Рилския манастир, които са били образовани хора и по тази причина преминават оттук . През 348 г. около Никополис ад Иструм, т.е. точно в земите на Поликрайще и в съседство в земите на Ресен, Хотница и Велико Търново, се заселват визиготите (тервингите), известни още като малоготи или мали готи под водачеството на епископ Урфил (или Улфил), но в повечето съвреминни източници се среща като епископ Вулфила. Тук, точно в земите на Поликрайще и неговата близка околност, епископ Урфил основава най-голямото културно средище на Европа през IV век, като създава азбука за готите и превежда Библията на готски език.
Сред учените има спорове кой точно Никопол е посетила процесията с мощите. Група учени смята, че това е само Никополис ад Иструм и оттам тя е продължила направо на запад. Логиката на втората група е, че Никопол на Дунава (на османо-турски тогава Никболу) е център на санджака Никболу, т.е. на това, което е било Търновска България, и по тази причина процесията е стигнала до Дунава. Сега това се приема като по-достоверно от мнозинството от историците.
Дали става дума само за Никополис ад Иструм (Никопол) или за Никопол на Дунава ние не може да отсъдим. Ако източникът сочи Никопол на Дунава, това означава, че са минали и през двата Никопола, защото пътят ги е отвел първо през Никополис ад Иструм. За който и Никопол обаче да става дума, мощите са минали преди него през Поликрайще.
Силата на мощите на свети Иван: В Средните векове се е смятало, че присъствието на мощи на светец в дадено селище е предпоставка за неговата закрила и неговото благоденствие. По тази причина много управители на градове или владетели на държави са се стремели по различни начини да се сдобият с такива. Затова и мощите на свети Иван многократно са пренасяни на различни места.
Първоначално те попадат в Средец (София). Тук излекуват ромейския император Мануил I Комнин (1143 – 1180). През 1183 г. унгарският крал Бела III завладява Средец и ги отнася в столицата си Естергом.
Съгласно преданието местният архиепископ заявява, че не му е известен такъв светец. Свети Иван го наказва и той онемява и ослепява за около 4 години. Едва, когато архиепископът се прекланя пред мощите и моли за опрощение, е излекуван. Виждайки чудото, кралят се разпорежда мощите да бъдат върнати в Средец през 1187 г.
През 1195 г. цар Йоан I Асен ги пренася тържествено в Търново, където те остават 274 години. А от 1469 г. вече 553 години са в Рилската света обител. Очевидно, че за нашите предци и предците ни в съседните ни селища – Дъскот, Горна Липница, Батак и Сломер, преминаването на мощи на светеца Йоан е възприето за предпоставка за тяхната закрила и тяхното благоденствие и Дъскот, Горна Липница, Батак и Сломер са го избрали за покровител на църквите си.
И днес поклониците, участници в похода „Светият път“ измолват и за нас закрила от свети Иван Рилски във всички селища, през които са преминали неговите мощи през 1469 г.
