Разговор с писателя след излизането на новия му роман „Объркани в свободата“
Автор: Огнян Стамболиев
- Уважаеми господин Зарев, нека да започнем с началото, Дома, семейството, детството, първите
срещи с писаното слово...
- Аз наистина израснах в атмосферата на духовност и преклонение пред книгата. В дома ни на улица
„Любен Каравелов“ в София имаше две огромни библиотеки, от тяхната смраченост се излъчваше нещо готическо, тяхната надменност, тяхното величие беше толкова смазващо, че от уважение и преклонение към книгите до осми клас бях чел само Карл Май, Май Рид и Емилио Салгари. В девети клас попаднах на новелите на Стефан Цвайг и бях смаян, направо поразен, те ми разкриха един друг непознат емоционален и човешки свят.
Постепенно потънах в чудото на Словото, в богатството и несвършването на световната литература, а когато зачетох Достоевски за дълго време загубих себе си.
- Какъв ученик бяхте? А като студент? Слушахте ли лекциите на Вашия прочут баща?
- Винаги съм бил добър, но посредствен ученик, помня че завърших гимназията с общ успех пет и тридесет и седем. В Университета бях много старателен, защото баща ми беше ректор и трябваше да защитавам името му. Посещавах понякога неговите лекции, но с огромно неудоволствие, с необяснимо за моите състуденти напрежение.
- Кога прописахте? Имахте ли подкрепата на академик Зарев? Или имахте друг литературен наставник?
- Още в гимназията се опитвах да пиша стихотворения и разкази, те бяха наивно абсурдни, претенциозно абстрактни, помня заглавието на един от тях „Човекът и безкрайността“. Баща ми беше кабинетен учен и за разлика от майка ми беше суров, донякъде студен човек. Той внимателно ме поощряваше, но никога не ме хвалеше, опитваше се да ми внуши, че голямата литература е море, а аз все още съм на брега.
Когато обаче на нашата вила в Бистрица прочете романа ми „Битието“, той ме извика в кабинета при себе си. Беше хладна привечер, беше се увил в одеяло, очите му бяха мокри, очевидно се беше просълзил. „Облечи бяла риза“ – каза ми той. От тогава когато завърша нов роман спазвам тази странен ритуал, благодаря на съдбата, помолвам се и обличам бяла риза.
- След Софийския университет постъпихте на работа като редактор в прочутото списание „Съвременник”. Какво си спомняте за главния редактор Павел Вежинов, за редакцията тогава?
- Това е удивително, аз имам близо петдесет години трудов стаж, но никога не съм работил другаде освен в списание „Съвременник“. По онова време списанието излизаше в седемнадесет хиляди и петстотин екземпляра, днес малко вестници имат такъв тираж, и се продаваше с връзки, „под масата“. Мама например ме молеше за един екземпляр, който подаряваше на кварталния месар, за да й запазва хубаво месо. Той не четеше списанието а го подаряваше на една продавачка в „Кореком“, тя... не зная.
В Съюза на писателите за нас беше отделена една стаичка и за това в понеделник и четвъртък ние се събирахме на редколегия в най-отдалечената и преградена част на съюзното кафене наречена „Тихия кът“. Възхищавахме се и искрено обичахме Павел Вежинов, с него винаги беше интересно, той ни даряваше своето доверие, а ние внимавахме в подбора на текстовете, за да не му навредим. Тогава в списанието работеха значими литератори, в годините се изредиха над петдесет от тях, но ще спомена само няколко... Чавдар Добрев, Светлозар Игов, Найден Вълчев, Венко Христов, Дончо Цончев, Ваня
Петкова, Христо Стефанов и в отдела „преводна литература“ такива професионалисти като Кръстан Дянков, Христина Кочемидова, Нели Константинова и Мариана Неделчева.
- Останахте верен на „Съвременник” от 1973. Като негов главен редактор от 1988 година се справяте с днешната ситуация? Следите и световната литература, доколкото е възможно. Какво мислите за прозата, която се пише днес?
- Възможно е да греша, но литературата, световната проза през 60-те, 70-те, 80-те и 90-те години на миналия век беше по-значима, с по-дълбоко надникване в необикновеността, в несвършването на човека и най-важното с по-високи художествени качества, Появи се цяла плеяда от невероятни американски и европейски писатели, интересни бяха и съветските писатели дисиденти.
Що се отнася до българската литература хубавите книги бяха вълнуващо явление, може да изглежда пресилено, но тогава истинските книги сякаш играеха ролята на опозиционна партия, те обединяваха, събираха хората. Да прочетеш една нашумяла с качествата си книга, независимо дали преводна или българска, беше форма на несъгласие, на съпротива към скудоумието на тогавашната партийна политика. Това беше и една от най-важните причини книгите да имат такъв огромен, често главозамайващ тираж.
- Автор сте на близо 20 книги. Кариерата Ви досега беше възходяща. Признат сте като един от нашите водещи съвременни белетристи. С „Битие” станахте прочут още като млад автор, а с „Разруха” се прочухте и в Европа. Този силен роман стана бестселър в Германия и Щатите. Определиха Ви като „българския Балзак”... Кои други свои книги освен тези, харесвате? /А има ли такива, които не считате за успешни?
- За писателя книгите са като деца, като често непослушни, но винаги любими деца, ето защо е трудно да се изкажат предпочитания към някои от тях. Освен изброените от вас романи аз високо ценя епичната си фамилна сага „Битието“, „Изходът“, „Законът“. Трилогията с общ обем от над 2,700 страници излезе в превод на немски език в престижното австрийско издателство „Дойтике“. То отпечата книгите в луксозно издание с твърди корици.
Преди три години най-голямото немско издателство Де Те Фау закупи правата от „Дойтике“ и преиздаде трилогията в голям тираж и в меки корици. Мисля, че това не се е случвало с българска книга. Високо ценя също романите си „Светове“, „Орлов мост“, „Чудовището“, „Лето 1850“ и особено „Поп Богомил и съвършенството на страха“. Мисля, че „Поп Богомил и съвършенството на страха“ е най-добрият ми роман, той е изпълнен с множество житейски и философски идеи, а също разказва за духовното величие на една ерес, която прониква в Европа и променя цялото средновековие, поставя началото на Ренесанса.
- Какво мислите за литературните награди? Вие имате немалко. Стимул ли са те или...
- Разбира се, че литературните награди подкрепят усилията на всеки писател... особено ако са получени честно и са заслужени. Ще спомена още, че навсякъде в Европа, ако една книга се взима често от библиотеките, ако нейните читатели в библиотеките са впечатляващо много, държавата подкрепя нейният автор със солидна сума.
Познавам писатели на запад, които се издържат по този начин. България е подписала това европейско споразумение, но няма кой да го изпълнява, знаете, че за огромната част от българските политици културата във всички нейни форми е нещо безсмислено и излишно.
-Защо, според Вас, България няма още своя Нобел? Мисля, че Вие сте нашата най- силна кандидатура за него.
- Нямаме Нобел по простата причина, че за това е необходима подкрепа от държавата, някаква постоянна и ефективна държавна политика. Нужна е постоянна и ефективна държавна помощ повече български книги да се превеждат по света.
Българският език е малък, почти екзотичен, България трябва да опазва и подкрепя преводачите на българските книги. Ще ви дам един смайващ пример, преди няколко години „Разруха“ трябваше да излезе на руски и в Русия не се намери преводач от български език. Преди тридесет години в Съветския съюз имаше десетки и стотици опитни преводачи от български. Бяха закрити мощните катедри по българистика във Франция, в Полша... да не изброявам в почти цяла Европа. А вижте каква агресивна културна политика има малка Македония, страни като Литва, Латвия и Естония.
- Какво мислите за ролята на експеримента в творчеството? Приемате ли постмодернизма в днешната българска поезия и проза?
- Винаги съм твърдял, че личната човешка свобода е форма на различие, че колкото по-различен е един човек, толкова той е по-свободен. За да осъществи своята свобода, правото на своето различие и неповторимост, писателят трябва да експериментира в своето творчество. За жалост често експеримента заменя моженето, отсъствието на истински ярък талант се подменя с надменна претенциозност.
Харесвам постмодернизма, но само когато чрез този метод на изобразяване авторът успява да предложи на читателя някаква нова философскаили значима житейска идея. Моят роман „Поп Богомил и съвършенството на страха“ е философска, историческа, но и в голяма степен постмодерна книга.
- Две от Вашите книги са филмирани. Останахте ли доволен от тези адаптации?
- По моя роман „Битието“ бяха направени двадесет и четири серии, за жалост сериалът „Дървото на живота“ остана незавършен. Бях приятно изненадан от първия сезон, във втория сезон създателите се опитаха да разкажат всички исторически събития сполетели българския народ, но историята на един народ се разкрива истински не чрез събитията, а чрез съдбите на хората. Що се отнася до филмът по моя роман „Разруха” режисьорът Петър Попзлатев се подигра с мен и с моята книга. Той взе пари от Националния филмов център за да направи филм по „Разруха“ а засне някаква бледа компилация, направо съсипа книгата ми.
- Оптимист ли сте за България? А за българската култура и литература?
- Ако се смени този начин на еднолично и безконтролно управление, ако се спре поне наполовина проникналата навсякъде корупция и несекващите кражби, ако икономически и най-вече духовно се възмогнем, ако опазим умните, интелигентните, младите хора да останат в България, ако създадем могъщо гражданско общество, което да озапти истерично егоистичната ни политическа класа и престъпната олигархия, ако най-сетне успеем да създадем национално единение, някаква обединителна идея за възхода на България и нашата обща бъдещност...
- Мислите ли вече за нещо ново?
- Преди няколко месеца моят издател господин Стойо Вартоломеев ми предложи да преиздаде моите „Дунавски новели“. Идеята му е прекрасна и ще си струва моите усилия. Разбира се написаните преди 45 години новели трябва да се преработят и преосмислят.
- Започнахте с поезия, продължихте с кратка проза, стигнахте до големия роман, а не сте ли мислили и за театъра?
- Театърът е друг вид изкуство, написването на една пиеса изисква други сетива, друг тип интелектуална опитност, друга форма на талант. Навярно, ако се насиля бих могъл да напиша някоя средна пиеса, но си мисля, че достатъчно хора го правят…
Владимир Зарев е роден на 5 октомври 1947 г. Завършил е българска филология в СУ „Климент Охридски“. От 1973 г. работи в култовото списание за българска и световна литература „Съвременник“, а от 1988 година е негов главен редактор. Владимир Зарев има издадени двадесет книги повечето от които са романи. Негови книги са превеждани в Германия, в Русия, в САЩ, в Чехия, в Унгария, в Полша, в Румъния, в Сърбия, в Хърватия, в Албания, в Македония. Носител е на множество награди между които: Държавната награда Свети Паисий Хилендарски, наградите на името на Иван Вазов, Елин Пелин, Стоян Михайловски, Михалаки Георгиев, а също наградата за литература на Портал Култура за 2020. През 2016, 2018 и 2019 г. той получава грамота за най-четен съвременен български автор в Столична библиотека. През 2020 г. за особени заслуги в областта на литературата
Владимир Зарев е награден с орден „Стара планина“ I степен.
