Предстоящата 170-годишнина от рождението на Стефан Стамболов изглежда забравена от държавните институции

Автор: Проф. Пламен Павлов

На 31 януари/12 февруари (по нов стил) 2024 г. се навършват 170 години от рождението на изтъкнатия революционер, поет и публицист, ненадминатият през десетилетията на новата ни история държавник Стефан Стамболов (1854-1895). Каквито и спорове да се вихрят около неговата личност, Стамболов не просто е един от „строителите на съвременна България“, ако следваме Симеон Радев, а нейният най-изтъкнат „Строител“, с главна буква!

Не съм фанатичен привърженик на кръгли годишнини и помпозни тържества, съпътствани често от кухите речи на управниците, когато благоволяват да отбележат паметта на националните ни герои. Редно ли е обаче именно Стефан Стамболов да е... забравен?! Подобно незачитане на националната ни памет е обида към самата държава, ако искате, лична обида към всеки един от нас...

Напоследък някои от онези, които са начело на същата държава, градена от Стамболов и съратниците му, обичат да ни назидават на тема „историческа памет“ и „национални интереси“, дори когато става дума за столичния монумент на окупаторската чужда армия... Да не би да са забравили кой е Стефан Стамболов или нещо не им е удобен?

Настоящата годишнина вероятно ще провокира академичните среди да се „отсрамят“ с конференция или кръгла маса. Това обаче не отменя дълга на политиците към техните бележити предшественици, нали? Както и на медиите. Наскоро от трибуната на т. нар. обществено радио чухме тирада за величието на... кървавия диктатор В. И. Ленин (!), от чиято кончина се навършиха сто години. Дали някой ще си спомни и за Стефан Стамболов, ще видим... Все пак се надявам, че на 31 януари в парламента ще чуем няколко думи за Стамболов - големият политик, който е бил председател на същото това Народно събрание.

На личността и делата на Стамболов са посветени книги и научни изследвания, като започнем от Симеон Радев и Димитър Маринов с неговата „Стефан Стамболов и новейшата ни история“ (1909), през А. Х. Биман, Антон Страшимиров, Никола Генадиев и др., до днешните познавачи на модерната ни история. Издадени са произведенията на самия Стамболов - общата стихосбирка (не с кого да е, а с Христо Ботев!) „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“, парламентарните речи, неговият личен архив, дневникът за драматичните 1886-1887 г., публицистичните текстове...

Колкото и да е тачен, същевременно Стефан Стамболов е на първо място по обругаване, обект на злостни манипулации, клевети и откровени лъжи. „Греховете“ на Стамболов се опровергават от фактите и от самата история, от Захарий Стоянов, Димитър Петков, Симеон Радев, Димитър Маринов и др., но продължават да присъстват в „жълтите“ медии, а и не само в тях.

Типичен пример е Априлското въстание, когато той е главен апостол на Първи Търновски революционен окръг. Истината е, че след залавянето на най-близките му съратници в Горна Оряховица Стамболов се укрива, после заминава за Букурещ - не за да „спасява кожата си“, а да готви следващо въстание! Така разсъждават и Бенковски, Волов и Георги Икономов, които за нещастие загиват по пътя към Румъния...

Любима тема за пасквилите по адрес на Стамболов е, че не е участвал в Българското Опълчение. Всъщност руската страна се отнася крайно негативно към революционерите, а бившият апостол отдавна е в техните „черни списъци“... През 1886 г. Стамболов, тогава председател на Народното събрание, е доброволец в Сръбско-българската война! Има и нещо друго - човекът, който на 20-годишна възраст е избран от комитетските дейци за приемник на Левски, няма как да бъде подчинен на чужди офицери.

Напротив, дори и като председател на Народното събрание - във време на война може и трябва да изпълнява заповеди, но на български командири! Подобни манипулации се сипят и върху политиката на „диктатора“ в случаи, които имат напълно логично, пък и легитимно обяснение. Разстрелът на офицерите русофили, сред които е и старият му приятел Тома Кърджиев, не е по волята на „кръволока“, а е присъда за държавна измяна, която не може да бъде отменена от никого, вкл. от „всемогъщия“ Стамболов.

Не е възможно накратко да се разкаже кой е Стамболов и какви са фундаменталните му заслуги и приноси за изграждането на модерна България. Ще споделим точната оценка, дадена от проф. Людмил Спасов в словото му пред гражданите на Пловдив, когато беше отбелязана 160-та годишнина от рождението на „диктатора“: „Стамболов е безкомпромисен към всеки, който си позволява да накърни честта и достойнството на българската държава и българския народ.

През 1891 г., нарушавайки режима на капитулациите, Стамболов изгонва от България френския журналист Шадурн, защото публикува в западния печат статии с антибългарско съдържание. Франция къса дипломатически отношения с България. Турция се намесва и кризата е преодоляна, но Стамболов дава на Европа да разбере, че не чуждите правителства, а българското правителство ще определя кой може да пребивава и кой не на българска територия...“

Как би постъпил Стефан Стамболов днес с посланик на държава, обявила страната ни за „неприятелска“? Представител на страна, използващ „дипломатически“ изрази от рода на „подлоги“, имащ наглостта да се изказва от името на... българския народ, подобно на Каулбарс във времето на Стамболов?! Въпросът е риторичен и важи за всички ругатели на България, независимо от държавата, която представляват.

Благодарение на личната инициатива и енергията на „диктатора“, България прави решителни, нещо повече, решаващи крачки за своята стопанска и социална модернизация, за благоденствието и просперитета на следващите поколения. Такива са законите и действията за насърчение на местната индустрия и образованието, вкл. създаването на Висшето училище /Софийският университет (въпреки нежеланието на политическия елит...), за изграждането на гръбнака на железопътната мрежа (уви, в общи линии същата и днес), на пристанищата във Варна и Бургас, на международното мострено изложение в Пловдив и още новаторски държавнически решения...

Едва след трагичната смърт на Стамболов, особено след войните за национално обединение, е осъзната правилността на неговата политика по т. нар. Македонски въпрос. Можем да научим повече за нея както от научните изследвания, така и от новия роман на писателя Маргарит Абаджиев „Царят на татарите“. Осъзнаваме ли всичко това ние, днешните българи? Уви, не, или поне не в достатъчна степен!

И, не на последно място, каква е истината за прословутата „русофобия“ на Стамболов - главният „маркер“ за отношението към него от страна на псевдо-патриоти и чуждопоклонници? Дали към „северната империя“ или към някой друг, няма никакво значение. Който иска да проумее бруталната намеса на Русия във вътрешните дела на България, нека прочете издадената под егидата на Васил Коларов документална книга „Престъпленията на руския царизъм в България“, а и дневника на самия Стамболов.

Дипломатическите отношения са скъсани от руска страна, не от България, при това като наказателна санкция. Стамболов прави четири опита за възстановяването на отношенията, отхвърлени безцеремонно от Санкт Петербург. Да не говорим за зловещото му убийство, поръчано от най-високо място и тайните служби на „Освободителката“...

Още няколко реда от проф. Спасов: „Стамболов е човек на екстремалните, кризисните ситуации. Като държавник той поема рискове и отговорности, които са непосилни за другите. В това отношение Стамболов е ненадминат и до днес. Годините отминават, спомените избледняват, но Стамболов трайно остава в националната ни памет. С делата си за модернизирането на България и утвърждаването на българската суверенност той ни прави горди, че сме българи!“

И вместо финал, една показателна позиция на самия Стефан Стамболов: „Не е ли по-добре за наший народ, не е ли по-разумно за нашата политика, не е ли по-достойно за княза, правителството и народа, да си гледаме работата, без да се унижаваме пред когото и да е...“

Източник: Труд

Заглавието е на редакцията 

В категории: Новини , История