Юлската концепция на Живков (вляво) от 1987 г. не го спасява. Горбачов още тогава знае какъв ще е свършекът му
17 Ноември 2009, Вторник
А те вървяха в две посоки – към опозицията и към проверени кадри от партийния и комсомолския апарат, под зоркото на КГБ и българската Държавна сигурност
Автор: Огнян Марков
Продължение от бр.29 В първата част на този нестандартен анализ на прехода, (който за разлика от публикуваните досега през всичките 20 години, дава нов ракурс на процеса-р.б.), ви разказах за ролята на Андрей Луканов и за Атанас Семерджиев -Славейчето на Държавна сигурност. Днес се позовавам и на случки, в които пряко съм участвал. Много автори досега се упражняваха върху темата, между тях има и такива, които лично познавам, които също като мен участваха в първо лице, но по разбираеми причини никога няма да напишат истината.
Този кадър е от зимата на 1989 г., на площада в Бургас, където хората събират подписка за отзоваването на Огнян Дойнов като депутат от този регион
Името на един човек е неразривно свързано с краха на комунистическия метод на държавно управление. За едни той е предател, за други – освободител. Този човек постави началото на края на световната социалистическа система и началото на разграбването националното богатство на Съветския съюз и в частност – на България. Казва се Михаил Горбачов, бивш генерален секретар на ЦК на КПСС, пръв и единствен президент на СССР.
Роден е през 1931 година, завършва право в Московския държавен университет, а по-късно и аграрна икономика. Вместо обаче да практикува тези свои специалности, той се отдава на комсомолска и партийна работа. Прави шеметно придвижване в тази изключително благодатна за хората с кариеристки наклонности сфера и само 33 години, след като е встъпил в Комунистическата партия на Съветския Съюз, става генерален секретар на ЦК. Интересно е да се види как този внук на така наречени “кулаци”, репресирани от Сталиновия режим, успява да се издигне до най-високия пост в държавата. Отговорът на този въпрос се съдържа не само в ревността на самия Горбачов за провеждане на правилната партийна линия на постовете, които е заемал, но и в дългогодишното му приятелство и дружба с Юрий Андропов. А Андропов е дългогодишен председател на КГБ. И едва ли е случайно, че след смъртта на Андропов и на следващия генсек Черненко, при обсъждането на кандидатурата на следващия пръв партиен ръководител везните в решението на Политбюро на ЦК на КПСС накланя не към кой да е, а към тогавашният председател на КГБ Чебриков. Ето какво казва той на това заседание: "Аз разбира се, се съветвах с моите другари по работа. Ведомството ни е такова, че е длъжно да знае не само външнополитическите проблеми, но и вътрешните, социални проблеми. Като се имат предвид тези обстоятелства, чекистите ми поръчаха да назова кандидатурата на другаря Горбачов на поста генерален секретар на ЦК на КПСС."
В България, след “възцаряването” на Горбачов имаше много надежди, че той и българският ръководител Тодор Живков ще си подадат ръка в името на по-доброто бъдеще на социализма. Защото това, че Живков непрекъснато говореше и правеше конкретни стъпки за преобразуването на социализма в строй с човешко лице, е вън от всякакво съмнение.
Жельо Желев и Елка Константинова (с бялата коса до него), които водят първият митинг на СДС в Бургас през пролетта на 1990 г.
Освен неформалните му изказвания по този повод имаше и редица практически стъпки – сближаването със западните страни, неговият знаков разговор-сондаж с Франц Йозеф Щраус за евентуалното присъединяване на България още през осемдесетте години на миналия век към тогавашния Общ пазар – първообразът на сегашния Европейски съюз, революционният в много отношения Указ 56, реформата в държавните предприятия в края на осемдесетте години, когато те бяха преобразувани във фирми – може би като първа стъпка за вливане в тях на частен капитал. Изглежда странно защо такива видни реформатори като Живков и Горбачов не се разбраха да теглят заедно каиша на промените, а стигнаха до откровена конфронтация, довела в крайна сметка и до свалянето на Тодор Живков след пряката намеса на КГБ във вътрешните работи на България. Отговорът е съвсем прост – Тодор Живков наистина искаше да реформира социализма (може би по китайски образец), докато Горбачов, воден от неговите ментори от КГБ, изобщо нямаше такова намерение.
Сред ораторите е Михаил Неделчев
Ето и признанието на самия Живков, направено вече през 1995 година: “Смятах механизмите за управлението на социализма за порочни. Ние трябваше да се откажем от тях, защото те задържаха развитието и влизаха в противоречие със социалистическия идеал. Това стана повод за нашето стълкновение с Горбачов.” Между другото, истинската роля на Горбачов се осветлява и от една друга емблематична фигура на прехода – Лех Валенса, според когото той “практически изпълняваше Рейгъновия план за ликвидиране на социализма” като система за държавна управление.
А това е мореплавателят Дончо Папазов
По всеобщо мнение Тодор Живков е подал оставката си като генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на републиката под влияние на своите стари другари в Политбюро. Това фактологично е вярно. Но защо тези негови “стари другари”, с които извървя дълъг и съвсем нелек път и които трепереха от него, изведнъж станаха толкова смели, та му предложиха едва ли не ултимативно да се оттегли от заеманите от него постове. Отговор - защото те имаха вече зад гърба си могъщ покровител – тайните служби на СССР и техните верни съратници в българската държавна сигурност.
Нали никой не вярва, че Живков сам е стигнал до мисълта да се откаже от постовете си?
Диктатор в оставка? Няма такъв. Те или умират на работното си място, или са сваляни с повече или по-малко шумен преврат. Във всички случаи Живков е бил заплашен и принуден да вземе белия лист и да напише оставката си. Нямал е друг изход. Защото имаше дете, имаше внуци. Спомнете си, че все още има твърде голяма неяснота и твърде големи съмнения за причастността на дългата ръка на КГБ за смъртта на дъщеря му Людмила Живкова, която практически изпревари Брежневото “разведряване” и отвори, поне в културно отношение България на Запад и на Изток, включително и за съветското дисидентство в изгнание.
Любимата певица ваня Костова разплаква от умиление насъбралия се народ на същия този митинг
Предполагам, че историята някога ще осветли и тази тъмна страница. Превратът обаче беше толкова неочакван и зашемети така всички, че седмица след това нямаше никакви обществени прояви и дори създадената година преди това “Подкрепа”, вместо да изкара народа на улицата, замря в очакване на нещо. Нека припомним, че тези събития се развиха след падането на Берлинската стена, след антисоциалистическите вълнения в Полша, в ГДР, в Унгария и останалите бивши социалистически страни, така че процесите в България не би следвало да се окажат така изненадващи и парализиращи мисленето и действията на все пак оформената в някаква степен българска опозиция. Тогава защо първият демократичен митинг в София се състоя едва на 18 ноември? Явно са чакани указания за това какво все пак да се прави след като диктаторът вече е свален, а властта на комунистическата партия е силно разколебана най-вече поради това, че един твърде съществен елемент от нея – системата на държавната сигурност, започна да работи срещу нея.
Първият митинг на 20 ноември 1989 г. в Бургас, който е точно два дни след софийския и "мирише" на добре подготвен от властта.
Може с голяма степен на вероятност да се предполага, че в тези дни – от 10 до 18 ноември 1989 година е бил подработен в детайли – с участието на КГБ, сценарият за трансформирането на българската държавна собственост в частна, а с това – и за ограбването на страната. И още веднъж трябва да се каже, че единствената сила, която бе в състояние да стори това, бе Държавна сигурност, имаща пълната информация за това къде са парите на държавата, както и нужния експертен и технически кадрови потенциал да стори това. Затова беше нужна кресливата опозиция и манипулирани ръководители на държавата от средите на комунистическата партия. Има обаче един твърде съществен елемент. Нямаше начин тази големи пари да бъдат откраднати, а на опозицията и апарата на компартията да не бъде подхвърлено нещо, което в една или друга степен да им затвори очите. И така тръгнаха червените куфарчета в две посоки – към опозицията и към проверени кадри от партийния и комсомолския апарат. Ето няколко примера в тази насока.
През пролетта на 1990 година Демократичният съюз “Рома”, съставна част на СДС, получи 50 000 лева, за да издава свое печатно издание. Колко са му били дадени преди това, колко са получили от държавата другите – много по-големи и по-авторитетни партии в СДС, за това никой не отронва и дума досега. Фактите обаче са такива, че опозицията получи сгради, където да се настани, средства, за да ги поддържа и за да издържа своя организационен апарат, коли, хартия за печатните си издания, отново средства за организирането на масовите си мероприятия.
От друга страна, в Централния и в Градските комитети на БКП изведнъж се нароиха търговски фирми. Внасяха хартия, изнасяха дървен материал, стоки от първа необходимост, плащаха незабавно – по сметка и в брой, използваха коли със специалните регистрационни номера на службите, които се познаваха от всички, и т.н. и т.н. Всяка от тези фирми си имаше стая в тези две партийни сгради и многобройни сътрудници и контрагенти.
Аз бях част от това! Шефовете на поне две от тези фирми аз познавах отпреди - именно като сътрудници на Държавна сигурност. И тъкмо една от тези фирми предложи на мен, като главен редактор на вестника на Демократичния съюз “Рома”, да посреднича между тях и Мануш Романов – председател на ДС “Рома”. Желанието на тази фирма бе да дари на ромския съюз – чисто интелигентска организация и без никакво практическо влияние върху ромите 1 милион лева! Просто дарение! Искаше се Мануш Романов да подпише само един документ за въпросното спонсорство без никакви ангажименти от негова страна. Това бяха много пари и със сигурност щяха да бъдат дадени, ако Романов не се бе отказал от тази сделка. Каква е обаче гаранцията, че други опозиционни ръководители не са проявили такава нравствена чистота?
Истината е една. Техническият ръководител на проекта за ограбването на България Андрей Луканов раздаваше пари наляво и надясно, за да осигури съдействието на раждащата се опозиция за плавния преход от плановото към пазарното стопанство, но и за да създаде нужния фон, така необходимия параван, зад който Държавна сигурност да осъществи приватизацията на наличния финансов ресурс на държавата.
В навечерието на парламентарните избори, които езненадващо сините губят
Говорим за пари, нека все пак определим приблизително за какво количество става дума. Според едно изследване за периода от 10 ноември 1989 г. до края на 1992 г. в частни ръце в чужбина са преминали държавни капитали и активи в размер на 0,7-1,2 млрд. долара. Прибавяме към това фискалният резерв на страната от 2,6 млрд. долара през ноември 1989 г. В края на второто правителство на Луканов резервът се бе стопил на скромните 200 млн. долара. Около 1 млрд. долара се контролираха извън страната по линия на научно-техническото разузнаване и още 2 млрд. долара се въртяха във външнотърговските фирми на България, предназначени за заобикаляне на научно-техническото ембарго, наложено ни от Запада. Други 4 млрд. долара държавна пара в чуждите банки служеха за гаранция по взетите от страната кредити. Всичко това се беше стопило. Баницата се оказва достатъчно мазна и апетитна.
Схемата за изнасянето на пари зад граница започва в началото на 90-те години и е съвсем проста, благодарение на слабия контрол върху банковите преводи. Достатъчно беше да се представи пред банката проформа фактура от чуждестранен контрагент за внос на някакви стоки, за да бъде нареден превод към чуждестранна банка. А последващ контрол за това дали тази стока е внесена в страната направо липсваше. По тази схема източването на валута продължи и до 1996 г. След това ударението падна върху офшорните фирми, които, заставайки като посредник между фирмите-контрагенти при вносно-износните операции, успяваха да задържат печалбата (или по-голямата част от печалбата) в задгранични сметки.
Целият процес има и организационна страна. На 10 юни 1990 година в страната бяха проведени първите демократични избори. За голямо неудоволствие на Луканов и за пълна покруса на СДС те бяха спечелени от БСП. Ако някой е забравил, то конфронтацията тогава бе особено остра. Отхвърляше се гневно и без каквото и да е обсъждане всичко, свързано със социализма и комунистическата партия, преименувана вече в социалистическа. Кой можеше да допусне, че на 20 декември 1990 година ще бъде конституирано коалиционното правителство на Димитър Попов, в което партньори се оказаха БСП, БЗНС и… СДС? Ако питате хората, които мръзнеха по площадите, участваха в бденията със свещи на отец Христофор Събев и горещо спореха по улиците и площадите по време на студентските стачки и блокади, това би било пълен абсурд. Не така обаче мислеха архитектите на грабежа. Нужно беше някак народната енергия да бъде канализирана, да бъде създадена поне представата, че след Кръглата маса нещо се върши и се полагат основи на прехода. Нужно беше, в крайна сметка, да се крепи още известно време параванът пред тайните финансови операция на Държавна сигурност.
Какво запомнихме всъщност от това колаборационистко за всички политически сили, участващи в него, правителство. Единствено май това как министър-председателят Димитър Попов по някое време се провикна: “За бога, братя, не купувайте!” И прав беше човекът, защото тъкмо в купуването беше другата част от ограбването на държавата, реализирана вече при правителството на Филип Димитров, когато наистина някои хора заспаха с цървули и се събудиха с обувки от крокодилска кожа.
Любимата певица ваня Костова разплаква от умиление насъбралия се народ на същия този митинг
