Защо сте се разквакали, жабоци?

Автор: Стоян Георгиев

Можеше ли бащата на българската журналистика Иван Богоров, този скромен човек, който цял живот дори не се бе фотографирал, да предположи, че изпод крилете на неговия „Български орел”, отпечатан с лични средства в Лайпциг, век и половина по-късно ще излетят такива рояци свраки и гарвани, които да овонят интелектуалното небе над родината ни? Защото днес, който и вестник да отгърнем, ще видим невероятни заглавия, закани и псувни. Чалгаризирането на нашенската журналистика и изобщо на цялата ни т. нар. интелигенция премина всякакви етически норми.
Явор Дачков

Примерите не са един и два, но аз ще се спра на някои от най-фрапиращите и показателни, които вече се набиват на очи. В стартиралия наскоро вестник „Галерия” четем следното заглавие „Курвалезич, Курвалезич... ти си дъното на отходната журналистика” на една статия, написана от Кристина Патрашкова и насочена срещу Люба Кулезич. Последната даже е изографисана да се оттича в тоалетна чиния. Все си мисля,  че дамите поне би трябвало да са по-въздържани и по-любезни помежду си. Тези мои надежди обаче напълно се изпариха, щом прочетох друга статия, подписана от Ива Николова, в която ставаше въпрос, още в заглавието й, как днешните силни на деня се изпотрепват да правят «свирки» (извинявам се на читателите, но това е цитат) на Бойко Борисов и да му се слагат. От горепосочените примери, без да сме Фройд или Юнг, спокойно можем да си направим съответните изводи относно предпочитанията в еротичния живот на двете наши прославени журналистки.

Но дали това интересува читателя?
Като му сервират за десерт нашумялото вече чалга парче на «тройната коалиция» Екстра Нина, Николет и Нагона, които пък ще вдигат процента на премиера ни, картинката става вцепеняваща. Неслучайно ни бяха представили като турска тоалетна в Брюксел. Темата за тоалетната е една от любимите теми не само на нашенските журналистки, но и на «великите» ни съвременни писатели. Георги Господинов отдели за «кенефа» в своя «Естествен роман» няколко глави. Че като се разпищяха нашенските литературни критици: «Как е възможно един автор като Селинджър да стои още в България и да си погубва таланта?». Че като се разкъхъри този «талант» защо все още кисне в тази окаяна страна и се съсипва, ум да ти зайде. И Алек Попов не остана по-назад; и той успя покрай «Зелевия си цикъл» да ни залее обилно с няколко контейнера с фекалии.

Ива Николова

Чалгаризирането на интелектуалното ни небе дотам го е смрачило, че вече никаква светлинка не се вижда по него от невероятните прозрения на родните ни творци. Впрочем устатите журналистки Патрашкова и Николова участваха като жури в «Биг Брадър». Е, сега вече става ясно защо пишат подобни гадости. Може ли един сериозен интелектуалец да играе ролята на Страшния Божи съд в долнопробното риалити шоу, дирижирано от Милен Цветков? Като капак на всичко външната ни министърка Румяна Желева изигра една незабравима румба във «Вип денс».
Нашите интелектуалци вместо да се борят с тази духовна разруха
на нацията ни и да я изведат от пустинята, с някакво мазохистично и едновременно садистично удоволствие цвърчат, че България изобщо не трябвало да съществува. Мартин Карбовски ни смайва с гнусни стихчета за сексуалния си живот, написани на салфетки, и се притриса защо такъв умник като него не останал в чужбина, ами се завърнал в родното блато да квака заедно с другите жабоци. Един от тях е геният Явор Дачков, който постоянно е неудовлетворен. Неговият случай, според мен, е показателен за синдрома на хората с богословско образование, които са поели по светската пътека. Така е станало някога и с Николай Райнов, който се превърнал в заклет теософ, а съдбата на Йосиф Сталин е най-яркият пример докъде може да стигне недоволството на такъв тип хора. Можем само да се радваме, че Дачков е още далеч от тази фаза. Статията си «Отврат!» оскърбеният автор Дачков завършва апокалиптично: «Фактически тази държава се е саморазпуснала. Идеята е да го обявим официално, че да могат някои от нас да потърсят политическо и естетическо убежище на Запад.» Горкият! Че защо трябва да закриваме цяла държава, за да отиде знаменитият ни мъромрко на Запад? Още утре да си хваща чукалата и «прав му път – крива му пътека». Само, че друга е болката на нашето момче – съществуването на България. Ето това той не може да понесе. На пръв поглед тези жалби и пустосвания симулират възмущение към нерадата ни участ, но какво са направили всъщност такива като Дачков за своя народ? Нищо, само мечат и бленуват за бягство. А знаем кои първи напускат потъващия кораб. Плъховете! Някой от тях стана ли водач на българите? Или ще кажем, че си имаме героят Стефан Гамизов – друга рядка звезда на родния небосклон, който в същия сополив тон заявява: „Но изпитвам тъга, като човек представител на християнското вероизповедание.

Кристина Патрашкова

Говоря от културна, а не от догматична гледна точка. Но, от друга страна, си мисля, че ние сме стара нация и е възможно просто да ни е дошло времето да си отидем под натиска на модерността, която не можем да приемем и да асимилираме." Ето ти тебе още едно велико прозрение! Пак ще закриваме България и ще затриваме българите! Дачков и Гамизов безспорно са от една и съща кръвна група с безумците Мартина Балева и Петко Йотов, които открито искаха да се фалшифицира нашата история. Цялата тази сган всъщност са най-продажни национални предатели, прикрити зад лустросани и тъпи фрази.
А сега нека се обърнем към историята и да видим какво правеха нашите интелигенти някога: в много по-страшни времена и при нечовешки условия. Нима те проклетисваха народа си и майка България? Нима Ботев  и Каравелов, които критикуваха остро обществените ни недъзи не дадоха живота си за родината? Единият загина като войвода на чета в Балкана, а туберкулозата завлече другия в гроба в разцвета на силите му. Нима дядо Славейков, щом написа безпощадните си стихове «Не сме народ, а мърша», скръсти ръце и се затюхка защо не е останал в Цариград, ами не се захвана, вече на преклонна възраст, заедно със Стамболов, Васил Друмев и Петко Каравелов да строи «съвременна България»? Нима беше безметежен животът на Пейо Яворов, този мъченик на българската жестокост? Нали той се бори за Македония и никога не напусна родината си? Колкото и мизерно да живееха Елин Пелин и Йордан Йовков, те нито за миг не искаха да избягат от своите житейски неудачи, а оставиха на България едно класическо наследство. Нима Йовков избяга от фронта, а не се би на живот и смърт за отечеството си през Балканската и Първата световна война? Къде посрещна смъртта си Димчо Дебелянов, най-нежният ни лирик и сърцевед? Той загина като доброволец на фронта и беше погребан в Демир Хисар. Гео Милев, един съвършен естет и познавач на западната култура, беше същият, който призова творците да срутят «кулите си от слонова кост» и да слязат при своя народ.

Мартин Карбовски

Написвайки истината за септемврийските събития от 1923 година, той заплати с живота си своята смелост и любов към родината, за която беше тежко ранен и загуби окото си в боя при Дойран. Емилиян Станев критикуваше народа си от «болезнена любов» към него. Николай Хайтов напусна този свят от мъка и страдание, от безпокойство за бъдещето на отечеството ни. След фаталния Ньойски договор, Иван Вазов издаде стихосбирката си «Не ще загине!» с вяра в бъдещето на България. Та дори и Алеко Константинов, който показа по неповторим начин най-опаката страна на националния ни характер, възкликва в края на своята знаменита сатира «Бай Ганьо»:  «И представете си, господа, в този момент аз съжалих Бай Ганя!... Като че някой ми внуши: «Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда... Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив – главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител и ти ще видиш какви подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила...»
Ето, господа кудкудякащи интелектуалци, това е истината!. Какъвто и да е българският народ, той е нашият народ, защото никой не избира родителите си. Или както той умно го е казал: «И с пясък да се триете – роднини сме.»    
 Господа интелектуалци, не се наливайте като бъчви в кръчмите и не се изживявайте като светила от космически порядък. Слезте сред своя народ, вслушайте се в сърцето му, почувствайте диханието му и му помогнете да се изправи! Не мечтайте за холивудска слава и за международни отличия, а се радвайте когато вашите братя и сетри българи ви четат и слушат. Защото иначе какъв е смисълът на нашия живот? Какъв е смисълът «ако спечелим света, а погубим душите си?»


В категории: Анализи