Големите претенции

Автор: Веселин Максимов

„Градът, най-хубавият на Земята...” За малко места по света са писани такива думи, наистина. Почти толкова тежкарско звучи само франксинатровото „Градът, който никога не спи”, насочено към Ню Йорк. Помня, бях малък, прибирахме се от Горно Езерово и тате обясняваше „Гледай, гледай, Ню Йорк! Същите светлини!” Блясъците на промишлената зона и работническото гето „Славейков” се оглеждаха в мътните води на езерото, на светлинни години далеч от Голямата ябълка, но ние си вярвахме...
Така вярвахме, че сме нещо повече и, когато ококорен на стадиона гледах беснеещата тълпа, ревяща „дървен шоп, дървен шоп!” по футболист от поредният софийски отбор, гостуващ на „Черноморец”. Ама оня Черноморец, истинския. С триъгълното синьо вимпелче и котвата в бялото кръгче.
Наричахме варненци с етническото „гагаузи” и кой знае защо, си вярвахме, че сме нещо повече от тях, сякаш не живеехме в един и същи социалистически батак с по кило банани и портокали само на Нова година. Още тогава обаче помня как тате (виден местен шовинист, като всички стари бургазлии) просъскваше през зъби „на какво се надуваме не знам, ние, селяндурския град с НХК-то, а торбите цимент за телевизионния център оттук ги пренесоха във Варна”. Мъдрият човек, обиколил цяла Европа, половин Азия и Близкия Изток чудесно разбираше, че гаден трик на социалистическата власт е да заточи на място всеки, да го закове с „гражданство” и да го насъсква постоянно против други градове, които поради една или друга причина се развиваха малко по-добре от неговата кочинка.
Възпитан бях да съм горд, че съм бургазлия, но постоянно виждах как за определени неща трябва да отидеш „в София”, макар, че моят град от незапомнени години е пристанище и се докосва направо до света. Имах претенции, че знам повече и съм виждал повече от своите връстници, защото първо тук и в столицата пристигаха новите албуми на любимите ми рокгрупи (нови, 2 години след излизането им „оттатък завесата”). На една екскурзия, като голям ученик, обаче, в Правец, родното село на Тодор Живков, видях в ресторант такова обслужване, за каквото в моя коспомолитен Бургас не бях и чувал.
В родната казарма, школа за мъжество, също бях изключително претенциозен.
В обръщението „гларус” усещах особена зевзешка любов и романтика.
И си беше така, макар да не ме пускаха често в отпуск, понеже „вие от по-малките градове, кво да се връщате, няма нищо за гледане”.
Някъде тогава перестройката на Горбачов взе страхотно да гърми из България и разбрах, че не са ми особено подплатени претенциите, понеже аверчетата от нашия взвод имаха познати, които бяха отнесли милиционерски палки на екологичен протест в градинката пред „Кристал”.
На 19 ноември, през онази година, вече уволнен, отново взех да претендирам, че живея тук, сега и в истинския свят. В моя град направиха демократичен клуб, прераснал по-късно в местна опозиция.
Защо така се случи, не зная диалектически материализъм ли е, но постоянно възторгът ми върви ръка за ръка с омерзението. Което в случая дойде след години, когато видях, че сините мечти се превърнаха в нещо по-омерзително и от едноименния филм с Робин Уйлямс. А стожери на идеята се оказаха  хора, движели и подкрепяли я само, за да се домогнат до едни големи пари...
И в моя град на големите претенции мутри се млатеха по улиците, избиваха се пред физкултурни салони, ставаха част от управлението на града, а после рахатясаха като обикновени бизнесмени. И днес, отново обстановката по главните улици на моя Бургас става особено артистична и мечтателна, когато се изпълнят с неандерталски физиономии, зачохлени с качулки от световна физкултурна марка, понесли чобански чантета, пълни със сгъваеми палки, автоматични ножове и малки спретнати пакетчета с бял прашец.
Претенциите ми, че 80% от старите български ваканционни филми са снимани в околните градове и курорти повехват като напикано мушкато, когато по чаршиите на курортите виждам полегнали, безгрижно повръщащи алкохолни туристи, които карат в своята родина на социални помощи. Също толкова приятно ми става, когато виждам как сополиви циганета на талази атакуват дебелобели почиващи, дошли „на шопинг” в нашият център на модата с улици, като лунен пейзаж.
И, понеже заговорих за улици, да кажа и за още една претенция: „Градът ни в най-скоро време ще заприлича на европейски.” Таз претенция я нямам вече, откак един зам.кмет четири пъти ми обещава срокове, в които централна улица ще е напълно готова, но тя все още „се довършва поради независещи от нас причини”.
Европейското ми самочувствие, обаче, намери друга компенсация.
Когато се качих на нов автобус - хубав, бял  и безшумен като лебед.
И за който разбрах, че няма да ходи до най-големия квартал на града, понеже....понеже има опасения, че ще се върне във вид, все едно е бил в Източен Бейрут по време на най-интензивните престрелки. Затова ми става кеф, че имам такива чудни съграждани, у които артистичния гений не спи и могат да един-два курса да преправят удобното чешко возило в смрадлива душегубка. Обичам много и всички автори на пърформънси из морската, които превърнаха детските площадки за тренировка в останки от чернобилски съоръжения, много съм впечатлен и от претенциозния надпис, ехее, от време оно „Бургас – град с образцова спортна публика!”
Изключително образцови спортни любители са тези, които на два пъти помляха и  надраскаха с псувни чисто новия фенклуб на един от местните отбори, които се намира на пъпа на града.
Съвсем скоро ми се изясниха напълно претенциите на артобществото на „града на художници, поети, артисти и писатели”, когато на литературната среднощна премиера на световноизвестния бестселър „Изгубеният символ” на Дан Браун, взривил четящите хора по цялата планета, в книжарницата се намерихме общо 15-тина души. Докато отвън преминаваха в еуфоричен кючек претенциозни студенти, отиващи на веселба гьобек клуб.
Отбелязах в един форум същото туй преживяване. Стана ми особено радостно как титани на местната литературна мисъл, „писатели” с една книга и стълбове на културата от града скочиха със запенена злоба срещу възмущението ми, нарекоха автора на книгата „антихристиянски апологет”, а самото произведение „плагиатски брътвеж”. Със сигурност авторите на тези мисли са по-известни и харесвани от Дан Браун с високохудожествените си „Имагинерна обич, о живот мой!” или „Хроника на поетичната полюция”.
Претенциите ми за гражданско самосъзнание ме карат да се чувствам особено горд, когато чувам за хилядите неплатили парно и топла вода, заради които, комай всяка година, се получават нервни кризи „дайте парите, че иначе няма парно”.
И тъй, седя на попрището жизнено в средата  и се чудя претенциите ми ли са прекалено големи или очилата прекалено черни. Прави ми обаче, ярко впечатление, че когато ги сваля и сложа онези, с диоптъра, които трябва да увеличават причините за претенции, пак същата работа!
Що така?

В категории: Анализи