Дипломация на повикване

Автор: Велизар Енчев

Велизар Енчев
Доктор по международно право и международни отношения
  
Когато преди половин година Румяна Желева шокиращо влезе във външното ни министерство, за миг си помислих, че това не е никак лошо. За всички е ясно, че постът външен министър на България временно се заема от бъдещия ни еврокомисар. А тъй като Желева няма и понятие от балканската политика, вътрешно се надявах, че доказаните балкански дипломати в МВнР ще поемат този труден външнополитически ресор. В последните 20 години и най-добрият външен министър бяга от балканските проблеми като от огън и ги прехвърля на някой от заместниците си. Защото във Външно витае една публична тайна, която никой не признава, но с която всеки се съобразява: който се е хванал задълго и със сърце с балканската дипломация, той добро не е видял - или е уволнен преждевременно, или е натирен в аналитичния отдел /пета глуха/, или е издигнат на по-висока длъжност, за да си затваря устата. Професионалистите в МВнР трябва да се затварят устата, тъй като и древните са го казали: "Който трупа знания, той трупа печал".
А през 2009-а балканската ни политика наистина бе печална. Ето фактите за това твърдение: В първите шест месеца българо-турските отношения бяха дирижирани от нихилизма на Станишев
и от президентската креатура Ивайло Калфин. За първи път обаче в двустранните отношения надвисна сянката на тежко криминално престъпление на държавно ниво. Става дума за откритите от МВнР стотина секции за гласуване в Турция, които обслужиха ДПС на парламентарните избори. Българското посолство в Анкара стана съучастник в перфектно престъпление, законово подплатено от тройната коалиция. След умело разиграната оперета от Бойко Борисов и Георги Първанов под името "Импийчмънт на президента", посланик Бранимир Младенов подаде оставка и се завърна в София. До следващия мандат - в Азия или Латинска Америка. Парламентарната комисия по въпроса е в дълга коледна отпуска, но дори и да работеше, нейните решения са официално зависими от Бойко Борисов. Той пък е тайно зависим от Ахмед Доган. Защото след две години има президентски избори и отегченият от работа премиер се кани да седне в стола на Първанов. Но за целта са му жизнено важни едни 600 000 гласа на електората на Доган. Така че истината за фалшификациите на изборните резултати в Турция, за манипулациите при откриването на стоте изборни секции и попълването на изборните протоколи се отлага в далечното бъдеще.
Въпреки лютата закана на Борисов, че първият му закон в НС ще е този за изборите, премиерът излъга.
Както бе излъган и Волен Сидеров, че двамата ще правят референдум за новините на турски език по БНТ. Спорно е кой кого излъга в случая, но и двамата попаднаха в капан, от който няма излизане. След като във вторник двамата високопарно обявиха референдума, в събота Борисов даде заден.
Коя бе тази страшна сила, която пречупи волята на Борисов и направи смешен Волен Сидеров? Името й е Реджеп Ердоган - премиерът на Република Турция. След телефонния разговор с Ердоган, проведен по инициатива на Анкара, Борисов смени плочата за референдума и запя нова песен - за българо-турските енергийни проекти и прочие останки от балканската политика на експремиера Иван Костов.
Тук е уместно да зададем един въпрос към балканските експерти в МВнР и на първо място към зам.-министъра Марин Райков. Както отбелязах в началото, Румяна Желева е декор във външното ни министерство. А на декори въпроси не се задават. Та ето въпроса към балканиста Марин Райков:
Защо МВнР позволи на Борисов да проведе искания от Ердоган телефонен разговор, само два дни след обявения референдум? В такива случаи е ясно, че извънредният телефонен разговор е форма на открит, недвусмислен и груб натиск върху София. И понеже това е известно и на стажант-дипломатите във външното ведомство, питам се защо Райков не посъветва премиера да отложи телефонния си диалог с Ердоган поне с десетина дни. За да не се подлага на това ужасно самоунижение - ден след разговора с турския министър-председател, Борисов да мънка като виновно дете и да пледира за вредите от референдума, чиито ползи рекламираше преди 72 часа. Това бе цирк без прецедент, който ще влезе в учебниците по дипломация като христоматиен пример за унижено национално достойнство.
Тези дни се развиват нови събития, които са сериозна заплаха за жизнените интереси на българската държава. В интервю за в.”24 часа” министър Божидар Димитров заяви, че „България иска от Турция 20 млрд. долара, за да се съгласи с приемането й в ЕС”. Според проф. Димитров, изплащането на обезщетения за имотите на българи, изселени в началото на 20 век, ще бъде едно от условията на София по време на преговорите за влизане на Турция в ЕС. „Турция е в състояние да изплати такава сума. Това е държава с мощна икономика, която заема 16-то място в света. А след влизането в ЕС, тя ще спечели, защото ще отпадне плащането на много мита и акцизи”, подчертава българският министър.
И какво излиза: че срещу 20 млрд. обезценени долари България ще жертва геополитическите си интереси и ще позволи на Турция да възстанови границите на Османската империя. С влизането на Турция в ЕС България ще е най-губещата държава от общността, защото отвореното икономическо пространство ще позволи на мощната турска икономика и на турските корпорации безпрепятствено да се настанят на българска територия. Едно десетилетие след влизането на Турция в ЕС българската земя в т. нар. смесени райони официално ще принадлежи на турски граждани, респ. на Турция. Нима има държавници в България, които оценяват българската независимост и териториалната ни цялост на 20 милиарда долара?!  
Изходът е само един: Турция трябва да изплати милиардите за отнетите български имоти, защото така повеляват международното право и потвърдените с договори исторически факти. И нищо повече!
Търгуването на турското еврочленство за пари е опасно късогледство с непоправими последици за България.
И понеже говорим за достойнство в балканската ни политика, естествено стигаме до следващото дипломатическо унижение. Македонският казус "Спаска Митрова" показа, че в дипломатическото поле имаме премиер, който е силен на заканите, но в делата си е безпомощен. Митрова е първата гражданка на държава от европейското пространство, която лежа почти три месеца в македонски затвор, защото не бе осигурила... легло за преспиване на  бившия си съпруг.
Тази гавра с правосъдието и европейските ценности е уникална и подлежи на специален юридически анализ. Но и обърканите действия на българската дипломация за освобождаването на Митрова са уникални. Вместо да тропнем по масата на македонистите в Скопие и поставим ултиматума: Или освобождавате тази жена с български паспорт, или оттегляме подкрепата за членството ви в НАТО и ЕС, МВнР правеше точно обратното. Дори драмата с удавените български туристи в Охрид не размекна сърцето на македонския президент и той не помилва Спаска Митрова.
Охридската трагедия бе моментът България официално да обяви дипломатическа война на Македония заради Спаска Митрова. ЕС нямаше да ни порицае за тази стъпка, защото в Брюксел отдавна имат алергия от македонския инат в спора с Гърция. Налудничавата македонска политика към съседите компрометира скопските политици като несигурни международни партньори.
Интернационализирането на казуса "Спаска Митрова" от нашето МВнР щеше да е неотразим външнополитически удар по македонизма и в същото време можеше да изтъкне България като държава със собствена тежест. Уви, Бойко Борисов пропиля и този рядък шанс за успех на балканската ни дипломация.
Но къде бяха експертите в МВнР, които да наложат на премиера този единствено правилен курс към агресивния македонизъм? Къде бе зам.-министър Марин Райков, когато македонският премиер Никола Груевски спешно посети София за няколко часа, за да измоли от Борисов подкрепа за членството в ЕС?   
Точно в този момент дипломатът Райков трябваше да удари с юмрук по премиерското бюро и да поиска от Борисов само едно: или Груевски ще разпореди на македонските социални служби да върнат детето на вече освободената от затвора Митрова, или България ще се присъедини към гръцката дипломатическа блокада на Скопие!
Тук изобщо не говоря за задължителното искане към Македония незабавно да спре половинвековната антибългарска кампания и присвояването на българската история и култура. Тъй като това е азбучна истина за дипломацията ни, която не подлежи на дискусия. Но в МВнР на Румяна Желева азбучните истини са непознат език. Поради което изобщо не задавам този въпрос на Марин Райков. Защото той е сто процента съгласен с всичко написано тук, но е сто процента сигурно, че няма смелостта да го отстоява. От 20 лета кариерното развитие в това ведомство налага спазването на ново номенклатурно правило: Не отстоявай българските интереси, ако имаш съмнението, че това ще подразни премиерът ти и външните му господари! Така беше при Жан Виденов, Симеон и Сергей Станишев. Така е и при Борисов.
Анализираме ли балканските провали на МВнР през 2009-а, някои сравнения са неизбежни. Виденов бе премиерът, който си позволи да каже, че в „Гърция няма българи, а Западните покрайнини трябва да се наричат Източна Сърбия”. И уволняваше всички в тайните служби и медиите, които осъждаха тази предателска философия. С асистенцията на Соломон Паси Симеон Сакскобургготски наложи пълно съобразяване със съседите, „за да влезем безконфликтно в НАТО и ЕС”. Станишев пък отвори архивите на балканското разузнаване и гордо рапортува на Белград, Скопие и Анкара, че „България се демократизира и няма претенции към съседите”. Което бе чиста проба национална измяна. Ала за политбюровското синче, възпитаника на школата на КГБ в Московския университет и лондонския стипендиант на Сорос понятието "измяна" е непознато. Станишев е глобалист, а тази интернационална порода няма нито родина, нито националност, нито вяра.
Но да се върнем на балканските неудачи на Бойко Борисов. Вместо да възприемем прагматичната гръцка политика към Турция и Македония, изключваща унизителното съобразяване с Анкара и Скопие, през изминалата година дипломацията ни  затвърди българския синдром с името "Да не разсърдим съседите".
Пораженията от този синдром са непоправими - вече няколко поколения дипломати се възпитават в пълно съобразяване с балканските ни съседи, а най-тежкият кадрови грях при задграничен мандат е ако разсърдиш с националистическо поведение външните министерства на Турция, Сърбия и Македония. Младото дипломатическо попълнение в МВнР се възпитава в сляпа вярност на три външни фактора: САЩ, ЕС и НАТО. В този геополитически триъгълник корабът на българската дипломация не се нуждае от капитан. Защото във Вашингтон, Брюксел и Монс по-добре знаят кой е най-добрият курс за България, мълвят по коридорите на Външно... Звучи абсурдно, нали? Но това е жестоката реалност в българската дипломация.
Когато пиша тези редове, от Белград идва новина, която ни убеждава, че сегашните ни управници нямат адекватна балканска политика. В интервю за „Дойче веле” българският посланик в Сърбия Георги Димитров заявява, че „България ще подкрепи членството на Сърбия в ЕС, но е малко вероятно София да преразгледа решението си за признаването на независимостта на Косово”.
Излиза, че правителството на ГЕРБ прави следния пазарлък: България безусловно подкрепя сръбското еврочленство, но при условие, че Белград не настоява да анулираме признаването на Косово. Така ставаме свидетели на поредния български пазарлък на принципа „кон за кокошка”. Вместо българската дипломация да заяви, че членството на Сърбия в Европейския съюз е в пряка зависимост от решаването на въпроса с правата и свободите на българите в Западните покрайнини, ведомството на Румяна Желева обвързва този въпрос с...Косово.
И още един дипломатически пропуск регистрира родната дипломация: На 1 януари 2010 г. влезе в сила Търговското споразумение между Сърбия и ЕС, с което се дава зелена улица за Зона за свободна търговия с членките на ЕС и започва съгласуване на сръбското законодателство с европейското в областта на търговията, защитата на интелектуалната собственост, икономическота сътрудничество, транзита и транспорта. Решението е било взето с консенсус на 7 декември м.г. от Съвета на министрите на Европейския съюз.
Което значи, че българското МВнР не е поставило никакви условия пред Белград в този съдбоносен за сърбите момент. На 7 декември 2009 г. българският външен министър в Съвета на министрите в ЕС е мълчал, вместо да говори за потъпканите права на българите в Западните покрайнини. Така, както е говорил унгарският външен министър, отстоявайки правата на унгарците във Войводина.
Ако това не е дипломация на повикване, какво друго е?


В категории: Анализи