Пристанищните работници изреваха, че им е писнало от некадърно управление - снимки автора и Николай Недев
21 Февруари 2010, Неделя
Да не стане като с министърката на водния транспорт Красимира Мартинова, която през 2002 г. опита да заглавичка докерите с приказки от сорта „Скъпи приятели, нека бъдем разумни”. И се озова, силно уплашена, на около два метра от ръба на кея в Бургас, лице в лице с мръсната вода
На път да се превърнат в истина са най-мрачните прокоби на работещите в Пристанище Бургас. От ден на ден, то върви с все по-голяма инерция, към пълна и повсеместна разруха.
Автор: Веселин Максимов
Предпоследното некадърно червено управление, воглаве с бившия полицай Аргир Бояджиев, заби няколко от последните пирони в ковчега на предприятието, в което в неособено далечното минало, хиляди бургазлии се натискаха да работят.
Не са причина за батака само последните години, обаче...
Спомнете си как след „демократичните промени”, горкото пристанище, беше нападано от стада мутри, които като египетски скакалци преминаваха през него и корабите, пристигащи от цял свят. То оцеля.
Продължи живота си и след стотиците „корабни агенции” на видни муцуни на прехода, които го бяха опасали и го смучеха като кърлежи. Явно, както и самата България, доста е имало за крадене в него, та да продължи да захранва толкова много хора толкова дълго време.
Докато дойде гениалната мисъл, през 1998 година, то да бъде разширено с новия терминал за насипни товари 2А. Грандиозен проект на иванкостовото правителство, с пари от Японската банка за международно сътрудничество, строен само и единствено за нуждите на О` Бозе почившия металургичен комбинат „Кремиковци”.
Още тогава се чуха приказки, че консорциумът „Пента Оушън Констръкшън” и „Митсубиши Джей Ви” е спечелил с протекции, но важното беше, че тогава 120 милиона долара се усвояват за благото и просперитета на най-старото пристанище в България.
Колко време беше дълбано дъното, колко скандала за потопени през Втората световна война германски снаряди избухнаха, как дълбачките изхвърляха тинята, изгребана от дъното, доста по-близо, отколкото трябваше, нека не си припомняме. Да отминем и политическите скандали, подпалвани в зависимост от това, коя партия е в опозиция. Не на последно място, хайде да забравим и, че новият терминал беше размахван като бостанско плашило от министерството на Симеон Сакскобургготски (а самият той го откри два пъти – нормално и предизборно).
Точно по негово време управленско, излязоха наяве първите симптоми, че нещо в порта става. През месец май на 2002 година, тогавашните изпълнителни директори Красен Балев и Борислав Ботев се опитаха силно да порежат тогавашните ставки за нощен, извънреден и труд в лоши условия. Близо десетдневната стачка на докерите беше тежък шамар в лицето на управляващите, които мислеха, че могат да се будалкат с портовиците и, ако може...да бъдат направени първи стъпки за яхтено пристанище и такова за пътнически кораби.
Криза, обаче, тогава нямаше и „Кремиковци” все още работеше...
След откриването на ноовия терминал, през 2005 година, трябваше да бъде купена скъпа техника за неговото оборудване. За целта беше изтеген заем.
Претърпяло смяна на трима шефове оттогава, пристанището я креташе, някак си, докато сегиз-тогиз изпълзяваха слухове за съкращения, намаляване на заплати, преждевременно пенсиониране и закриване на щатове.
Най-ясните сигнали, че портът няма да го бъде, прозвучаха с няколкото рехави протеста, кой знае защо, пред автогарата, в подкрепа на протестиращите работници в „Кремиковци”. Година след пълното приключване на оборудването.
„Няма Кремиковци, няма руда, няма износ, няма кораби, няма работа, ние потъваме”, описаха тогава с прости думи положението синдикатите. Беше година изборна, обаче, та затова, въпреки пушилката от протести, национален въпрос това не стана...Докато и малките печалби на порта се вливаха кротко в партийната касичка, а тогавашният му шеф обясняваше задълбочено и аргументирано как на кейовете няма кораби заради невероятната световна и финансовва икономическа криза.
Която, кой знае защо, не докара пристанищата в Солун или Констанца до жалкото положение, в което се намира това в нашия град.
След 2008-ма, десетгодишният гратисен период, отпуснат от Японската банка за международно развитие, свърши и плащането трябваше да започне. Не и тогава, обаче...Не и от онова правителство, на тройната коалиция, зинало да глътне де що има останало неопоскано.
Една подробност – след промяната в закона от 2000 година, кейовите и тонажните такси отиват директно в Морска администрация. Която, да не повярвате, ама е в София!
Междувременно, изтегленият заем за плащане на ръждясващата на морския въздух и непомръдваща техника, си продължава. Вноските са 3 милиона лева годишно. Прословутият Терминал 2А, глътнал такива огромни пари, стои, като паметник. От синдиката на крановиците в „Пристанище Бургас” ЕАД мрачно се шегуват, че трябва да подадат молби за служители на Министерството на културата, а не на транспортното такова. Защото им се налагало да изплащат най-скъпия паметник в България, в момента.
Допълнителна истерия в абсурда привнася и фактът, че няма как терминалът, пригоден само за насипни товари, само и единствено за нуждите на мъртво предприятие, не може да бъде преустроен да приема нещо друго. Защото още не е изплатен. Да, сигурно се сещате за чудната книга „Параграф 22”.
Още един кредит трябва да бъде изтеглен, за да продължи плащането на техниката, твърдят от финансовото министерство. Пари, които ще бъдат изплащани от работниците в порта. С което те, без значение в кой синдикат членуват, изобщо не са съгласни. Заради което ругаят, че ножът вече е опрял до кокала.
На протестен митинг тази седмица, те обявиха, че няма да плащат повече пари, писнало им от брутални некадърници, управлявали досега пристанището и ако някой им наложи още задължения, са готови да преустановят работа, да излязат в безсрочна стачка и тогава, ха да видим кой откъде и на кого!
Съсипията от чиновнически експерименти трябва да спре и писарушките от транспортното и финансовото министерство, които преди близо месец им обещаха „бързи и конкретни действия”, наистина да вземат мерки.
Поредната, подхвърлена в последния момент, часове преди протестния митинг, примамка беше, че заместник-министърът на транспорта Камен Кичев искал „спешна среща със синдикатите в порта”.
Което напомня как една много бивша министърка на водния транспорт, Красимира Мартинова, си помисли, че през 2002 година докерите могат да бъдат заглавикани с приказки от сорта на „Скъпи приятели, нека бъдем разумни”. И се озова, силно уплашена, на около два метра от ръба на кея, лице в лице с мръсната пристанищна вода.
Понеже, когато плащаш ипотечен кредит, банков заем за следване на детето си, а на главата ти висят още купища домашни сметки, едва ли лесно ставаш „скъп приятел” на някого, дошъл да те излъже в лицето.
Кирил Петров, председател КНСБ в порта: Решение на проблема, веднага!
Заемът е гарантиран държавно, нека, след като „Пристанищна администрация” събира кейовите и тонажни такси, тя да поеме изплащането. Ако през следващите 25 години пристанището продължи да плаща, няма защо някой да мечтае за увеличение на заплатите, преоборудване. Безпарричието води до огромно напрежение, повечето работници имат кредити към банки, които не могат да покриват. Липсата на товарооборот, пък, води до малки заплати и всичко е верижна реакция. Решение трябва да бъде намерено много скоро, веднага, но не временно, а в дългосрочен план!
Здравовеста Николова, шеф КТ „Подкрепа” в порта:
Чашата на търпението преля!
Протестна декларация представихме преди месец в двете министерства. Имаше достатъчно време мъдрите да се намъдруват. Май идва време лудите да се налудуват... Този нов ипотечен кредит, който сме принудени да изтеглим, на практика означава, че от пристанището трябва да си отиде маса народ. Тода са работници, които никъде другаде на пазара на труда, не могат да се пласират, тяхната работа е изключително специфична! Държавата първо да помисли за оздравяване на пристанищетго, а след това да търси хора с интерес да го вземат на концесия или каквото и да било друго. Няма да спрем дотук!
