Лицето на България пред света е поредният чужд наемник, инсталиран за външен министър по волята на новите ни господари
Автор: Велизар Енчев
Когато през 2009 г. Николай Младенов стана военен министър, реакцията на медиите бе еднозначна: това е първият цивилен на този пост, който не е служил в българската армия. По-късно се разбра, че Младенов не е чуждо тяло на армейската каста. През 1996-а получил магистърска степен по военни науки в Кралския колеж в Лондон, където защитил дипломна работа на тема “Израелските ядрени сили”, а след това преминал тайно военно обучение в израелската армия.
Въпреки че информацията бе шумно тиражирана в медиите, до днес Младенов нито я потвърждава, нито я отрича. Добавим ли, че на сватбата си през 2011 г. изигра еврейски танц, изпълнен с негов приятел – френски равин, биографичната му мозайка се подрежда. Именно тази страница от тайнственото му житие обяснява защо през 2010 г. той зае мястото на Румяна Желева във Външното министерство.
Но да не пропуснем и други интригуващи страници в официалната автобиография на дипломат №1. Младенов е роден през 1972 година, в семейството на дипломати от т. нар. „живковска дипломация". Като малък живее в Индия и Холандия, където работи неговият баща – офицер-шифровчик в Първо главно управление на Държавна сигурност.
Търсим ли комунистическите му корени, да не забравяме, че той влиза в Английската гимназия като внук на активен борец против фашизма и капитализма. Тази привилегия го изстрелва до поста комсомолски секретар на Ученическия комитет на ДКМС в номенклатурната гимназия, която завършва през 1990 г.
След 1996-а една невидима ръка обгрижва школуваното на Запад юпи и го поставя на престижни и добре заплатени постове: програмен директор на фондация „Отворено общество”, координатор в Социалния отдел на Световната банка, директор на Европейския институт в София, заместник-председател на СДС, съветник към комисиите по отбрана и външна политика на иракския парламент, консултант на Международния републикански институт и Националния демократически институт на САЩ за Афганистан и Близкия изток.
Понеже живеем в епоха, когато службата на Родината е глупост, а обслужването на чужди каузи – чест, Николай Младенов идеално пасва в калъпа на новото време. Като лоялен чиновник на външните си покровители, външният министър знае формулата за успешна дипломатическа кариера – козируваш на САЩ, обслужваш стратегическия им съюзник Турция, стриктно следваш инструкциите за държавността на Косово, копираш европейската политика на „тоягата и моркова“ към Сърбия и Македония.
Така югозападният фронт стана последна грижа за балканските ни дипломати и някога пълните с експерти отдели „Турция“, „Сърбия“ и „Македония“ се вляха в дирекция с безличното име „Европа 2“. Сиреч, задният двор на Европа.
Привилегия на васала е да не мисли за бъдещето си, тъй като послушанието му е доживотна застраховка. Ала васалната дипломация на Младенов се пропука на северния фронт. В деня, в който пиеше анкарско кафе с Ахмет Давутоглу и договаряше българо-турски филми за Възродителния процес, румънският външен министър Дяконеску го изненада в гръб и предяви претенции за спорна зона в Черно море.
Върхът на съседското коварство е искането за права и свободи на румънското малцинство в България, което се оказа... 891 души, според последното преброяване на населението.
Очаквайки напътствия от Хилари Клинтън и Жозе Барозу, Младенов запази ледено мълчание. Но и янките замълчаха, а Брюксел реагира с куха декларация за единното европейско семейство. И нашият герой си отвори устата:
„Най-добрата позиция по спора за черноморския шелф с Румъния е да замълчим. Дяконеску направи абсолютна грешка и обърка нещата, но ние ще замълчим, за да се уталожи проблемът. Не бива да се поддаваме на необмислени провокации...“
Такова изявление е по-присъщо за африкански бандустан от миналия век.
В школата на Джордж Сорос това се нарича „отворено общество“, където нациите са демоде, националните езици - ретро, а държавите – тоталитарна отживелица. Затова ученикът на Сорос не осъди претенцията за влашко малцинство, оставяйки коментара на Националния статистически институт.
Но защо ли забрави, че точно преди година пресата описа совалки на румънски дипломати из Видинско, Ломско и Монтанско, в търсене на власи за румънски университети. За да се гради интелигенцията на новото малцинство в България.
„Нямаме спор с България. Имаме само претенция да се уточни съгласно правилата на международното право една зона, едно геометрично място, спрямо което да се приложи конвенцията за морско право, тоест подялба според тези правила“, заяви Дяконеску, а румънските медии заплашиха, че битката за морския шелф се пренася в Хага.
Запитан дали залогът е развитието на проекта „Набуко“, в конкуренция с „Южен поток“, Дяконеску отвърна: „Това не влиза в компетенциите на моето министерство“.
Румънските дипломати са шлифовани лицемери, от които можем да се учим, а в дипломатическите учебници трябва да влезе формулата на Дяконеску: „Нямаме спор, имаме само претенция“.
Неслучайно в своите спомени (1933 г.) Константин Муравиев отбелязва: „В Румъния има политически елит, доста самостоятелен и смел. Затова държавната политика е по-правилно направлявана у тях, а угодничеството – по-малко.” А дипломатът Петър Нейков определя румънската външна политика, в навечерието и по време на двете световни войни, като „двойствена, сложна и безкрайно усукана, политика, достойна за потомци на Византия”...
Макар и малко вероятно, Дяконеску може да не е компетентен за нефта и газа, но Младенов вече се изживява и като икономически министър. На конференцията на българските посланици той посочи пет приоритета пред МВнР, първият от които е спешно привличане на чужди инвестиции. Останалите четири са „силен Европейски съюза, Близкият изток, отношението към Русия и укрепване на трансатлантическите отношения“.
Балканските съседи не влизат в икономизираната дипломация и са споменати с абстрактния призив за „конструктивно настъпление на Балканите“. И нито дума за хроничните проблеми в отношенията ни с Турция, Сърбия и Македония. Сякаш Анкара е изплатила милиардните задължения към тракийските бежанци по Ангорския договор от 1925 година, а Белград и Скопие са прекратили асимилацията на българите и бруталното присвояване на културно-историческото ни наследство.
Мълчанието на Младенов към румънските претенции напомня на либийската дипломация на Надежда Михайлова, оставила българските медици в затвора на Муамар Кадафи, пак заради прословутото ни мълчание. А сервилната му дипломация към Турция, Сърбия и Македония го разкрива като поредния чужд наемник, инсталиран за външен министър по волята на новите ни господари.
Анализирай това На 2 юли 2009 г, дни преди спечелените от ГЕРБ избори, Младенов пише на своята интернет страница знаменателен коментар. Бъдещият министър на Борисов клейми дипломацията на Тройната коалиция с думите:
„Не можеш да имаш успешна външна политика, без успешна вътрешна политика. Когато на страната ти е наложен специален механизъм от ЕС, заради несправяне с престъпността, когато си мълчиш по ключови международни теми, когато нехаеш за собствените си граждани зад граница, когато те е страх да заемеш позиция, за да не обидиш някой от големите, няма как да бъдеш успешен...“
